Върнър Виндж - Дълбина в небето

„Това не може да е истина. Не и когато съм толкова близо до целта!“ Но дълбоко в себе си Сами винаги беше предвиждал и такъв изход. В тази част на вселената животът траеше твърде кратко в сравнение с непреодолимите междузвездни пространства.

— Предполагам, че се интересувате от всичко, останало от този човек — достигна до него приглушеният глас на детектива.

„Е, поне разполагаме с някакъв резултат“ — това най-вероятно щеше да е мазното заключение на някой чиновник слагач от разузнаването.

Детективът продължаваше да трополи по клавиатурата и да си мърмори под нос. От управата на Департамента по горите с неохота бяха признали, че е един от най-добрите в професията от градската класа. Предлаганата от него база данни се радваше на толкова голяма популярност сред потребителите, че не вървеше просто да му конфискуват апаратурата и да го отведат със себе си. А и той наистина правеше всичко възможно, за да им е от полза.

— Вероятно има завещание, командире, но то не е в мрежата на Грандвил.

— Тогава може би е в базата данни на някой друг град.

Това, че службите към Департамента по горите бяха разделили базата данни на градските информационни мрежи на отделни части не вещаеше нищо добро за бъдещето на Триланд.

— Не е точно така. Ето вижте, Дюкан е починал в един от приютите на св. Ксюпер — този в Лоусиндер. Най-вероятно монасите са наследили всичко, оставено от него. Обзалагам се, че охотно ще ви го предоставят в замяна на едно прилично дарение. — Погледът му спря върху полицаите и чертите на лицето му се изопнаха. Вероятно разпозна най-възрастният сред тях — комисарят от Градската охрана. Несъмнено той и подчинените му можеха да получат от монасите всичко, което пожелаят, без да се налага да правят каквито и да било дарения.

Сами стана и благодари на частния детектив, но дори на него самия се стори, че го направи твърде сухо и сковано. Докато той и ескортът му се отправяха към изхода, домакинът бързешком заобиколи работната маса с апаратурата върху нея и ги последва. С неочаквано смущение Сами си даде сметка, че не е платил на човека. Обзет от симпатия той се извърна. Винаги се беше възхищавал на хора, готови да настояват за своето заслужено възнаграждение в присъствието на враждебно настроени полицаи.

— Ето — започна Сами, — толкова мога да…

Но мъжът насреща размаха ръце.

— Не, не, изобщо не е необходимо. В замяна обаче искам да ви помоля за една услуга. Имам голямо семейство и най-умните деца, които някога сте срещали. Тази съвместна експедиция едва ли ще напусне Триланд в следващите пет-десет години, нали така? Възможно ли е да уредите децата ми или поне едно от тях…

Сами вирна брадичка. Услугите, касаещи успеха на мисията, винаги им бяха излизали доста солено.

— Съжалявам, господине — отвърна той, колкото се може по-любезно. — Вашите деца ще трябва да се състезават наравно с всички останали. Пратете ги да учат в колеж, ориентирайте ги към специалностите, които са необходими за експедицията — това ще им осигури най-добрите възможности.

— Точно така, командире, за това ви моля и аз! Бихте ли се погрижили да… — Той преглътна мъчително и напрегнато погледна Сами, забравяйки за останалите от неговия антураж. — Ще ми съдействате ли те да се явят на изпитите за колежа наравно с всички останали?

— Разбира се. — Едва ли щеше да му коства много, ако посмаже механизма за прием в колежа. Чак след това осъзна за какво всъщност го молеше човекът. — Ще направя всичко възможно, вярвайте ми.

— Благодаря ви, благодаря! — И детективът бутна бизнес картата си в ръцете на Сами. — Тук е името и статуса ми. Ще поддържам тази информация винаги актуална. Моля, не ме забравяйте!

— Разбира се… ъ-ъ-ъ… господин Бонзол, ще го запомня.

Това си беше сделка съвсем в стила на Чуенг Хо.

Градът постепенно се смаляваше под летателния апарат на Департамента по горите. Грандвил имаше едва половин милион обитатели, но всички те бяха натъпкани в пренаселени и занемарени квартали, въздухът, над които трептеше от лятната жега. Гористите земи на Първите заселници се простираха на хиляди километри наоколо — девствени и диви като в самото начало.

Издигаха се все по-нагоре в индиговосиньото небе, после направиха дъга на юг. Сами се опитваше да не обръща внимание на шефа на Градската охрана на Триланд, който седеше до него. Точно сега нямаше нито желание, нито необходимост да се държи дипломатично. Вместо това активира връзката със заместник-командира на флотилията. Запис от доклада на Кира Лизолет започна да тече върху екрана на визьора му. Сам Дотрейн беше съгласен с промяната в курса — цялата флота се отправяше към Изчезващата звезда.