Върнър Виндж - Дълбина в небето

— Кира, погрижете се по всички кораби да бъде разположена артилерия. Може би така Новородените ще схванат, че е твърде опасно да отвличат наши съдове, участващи в съвместната операция…

Вратата се затръшна и заглуши останалата част от думите му. Езр почувства огромно облекчение и в същото време се разтрепери от глава до пети. След четиридесет години той вече пълноправно щеше да участва в решенията на съвета. А това не беше шега работа.

Светът на Паяците — Арахна както го наричаха вече някои, беше дванайсет хиляди километра в диаметър, а гравитацията на повърхността му стигаше 0,95 G. Вътрешността на планетата имаше еднороден скалист състав, а повърхността изобилстваше от газове, които при съответните условия биха могли да образуват океани и годна за живот атмосфера. Само едно нещо липсваше на този свят, за да заприлича на старата Земя — слънчева светлина.

Вече се навършваха близо двеста години, откакто Изчезващата звезда се изгуби от небосвода на планетата. Два века нейната светлина, достигаща до Арахна, не бе по-силна от тази на най-далечните звезди.

Езр и екипажът му висяха точно над мястото, където трябваше да е основният архипелаг по време на затоплянето. Главната работа обаче кипеше от другата страна на планетата. Там екипите на тежкоподемните сонди извличаха и пренасяха милиони тонове от замръзналия океан и неговото дъно. Езр и друг път беше присъствал на такива мащабни сондажи. Кацането на неговия екип обаче щеше да влезе в историята.

Триизмерното изображение върху екрана в пътническата кабина беше гледка от планетата под тях. По повърхността долу бързо се редуваха сиви ивици и бели петна, понякога за миг проблясваше нещо. Може би беше просто игра на въображението, но на Езр му се привидяха едва доловими сенки, образувани под лъчите на Изчезващата. Той си представи високите планински върхове и урвите, белите склонове, губещи се в тъмни клисури. Можеше да се закълне, че вижда светъл ореол около някои от върховете — дали това не бяха местата, където океанът е замръзвал около някоя скала?

Гласът на Бени Вин дойде иззад гърба му и в същия момент картината се покри от ситна мрежа червени линии. Тя почти съвпадна с предположенията му за разположението на върховете, сенчестите падини и снежните преспи.

Езр отново махна червената плетеница.

— Когато звездата грее, там долу гъмжи от милиони Паяци. Как мислиш, дали бихме открили някакви следи от тяхната цивилизация?

Бени се изкиска пренебрежително.

— Нима очакваш да видиш нещо, гледайки естествения пейзаж с невъоръжено око? Това, което стърчи отгоре, са главно планински върхове. А другото, което е в ниското, е затрупано под дебел слой замръзнал кислород и азот.

Иначе близка до земната, сега атмосферата се състоеше от кристали, покрили цялата повърхност с десетметров снежен пласт. Той скриваше от погледа всички следи на тукашната цивилизация — градове, пристанища, устия на реки. При предишните кацания избираха предимно по-високите точки, където най-вероятно можеха да се натъкнат само на миньорски селища и примитивни паланки. Малко преди пристигането на Новородените най-после уточниха своята крайна цел.

Под тях продължаваха да се редуват тъмни петна, пресичани понякога от светли искрящи ивици — вероятно глетчери. Езр се запита колко ли време е трябвало, за да се оформят те. А може би и това беше замръзнал въздух.

— Боже мили, я погледни това тук!

Бени сочеше някакво червено сияние на хоризонта. Той трескаво направи увеличение на картината. Светлината беше слаба и бързо се губеше от зрителното им поле. Приличаше на истински пожар, въпреки че доста бавно променяше своите очертания. После нещо закри гледката им — на Езр се стори, че някаква стена се издигна между тях и небосвода.

— Оттук се вижда по-добре — дочу се глас от кабината. Беше командирът на екипажа Дием. Следващите му думи дойдоха заедно с картина от случващото се под тях: — Това е вулкан. Току-що изригна.

Езр не откъсна очи от гледката, докато не изчезна окончателно от мониторите. Този тъмен стълб сигурно беше гейзер от лава, а може би само вода или въздух, които изригваха над вулкана.

— Поразително — рече най-накрая Езр. Сърцето на планетата беше мъртво и студено, макар в остатъците от мантията все още да се намираха участъци разтопена магма. — Досега никой не се съмняваше, че Паяците спят летаргичен сън. Представете си обаче, че някои от тях продължават да черпят топлина от места като това.