Върнър Виндж - Дълбина в небето

Внезапно се разнесе глас.

— Ето това е нещо интересно. Оказва се, че кутията е примитивен сензор.

— Електрически ли е? А може ли да предава информация на далечно разстояние?

Вин трепна. Последните думи произнесе женски глас с акцента на Новородените.

— А, здравейте, директор Рейнолт. Не, това би било невъзможно за устройство от този тип. То се самозахранва, а „източникът му на енергия“ очевидно се състои от сноп метални пружини. Механичният часовник — идеята за това устройство позната ли ви е? — едновременно отчита времето и осигурява енергия. Допускам, че това е единственият опростен метод на действие, който би работил безотказно в условията на дълъг ледников период.

— И до какви заключения води всичко това?

Беше гласът на Дием. Добър въпрос. Въображението на Вин отново се развихри. Току-виж Паяците се оказали много по-умни, отколкото предполагаха. Нищо чудно тази кутия в момента да препредава изображението му по техните наблюдателни системи. Ами ако беше свързана с някое тяхно оръжие?

— Не забелязваме никакво оборудване за препредаване, Водачо. Сега имаме подробен образ от вътрешността на кутията. Механизмът на това устройство чертае линии с помощта на четири писеца. — Терминът сякаш беше взет от оцелели текстове на някоя отдавна изчезнала цивилизация. — Предполагам, че данните се актуализират всеки ден: отбелязва температурата, налягането… и още два показателя, които все още не можем да определим.

И това всеки ден в продължение на повече от двеста години! На хората от Зората на тяхната цивилизация сигурно биха трябвали доста време и усилия, за да създадат механизъм, който да работи толкова дълго и при толкова ниски температури.

— Чист късмет е, че се намирахме толкова близо, когато той се задейства.

Последва технически диспут колко прецизен може да е този механизъм и дали са точни данните, които отбелязва. През това време Дием нареди на Бени и останалите да претърсят местността наоколо като я осветят с прожекторите, но никъде не проблесна издайнически оптическа леща.

Вин продължаваше да стои върху стълбата, опрял гръб върху парапета. Студът започваше да прониква дори през защитния му костюм. Механизмът в кутията едва ли беше пригоден да действа нормално при евентуално затопляне, каквото можеше да причини неговият скафандър. Затова Вин тромаво се спусна няколко стъпала по-надолу. При гравитация от 1 G подобно акробатическо упражнение не се удаваше особено лесно. Новото положение обаче му позволи да надникне иззад ъгъла на сградата. От тази страна някои от капаците на прозорците бяха паднали. Вин се протегна внимателно, опитвайки се да разбере какво е предназначението на предметите, които виждаше в стаята. Всичко вътре беше покрито със слой замръзнал въздух. Покрай стените в дълги редици бяха разположени лавици и шкафове с рафтове и чекмеджета, които биха стигнали до кръста му. Рафтовете отново бяха свързани със стълбите на Паяците. Естествено, за Паяците тази височина не беше точно „до кръста“. Хм. Върху пода имаше някакви предмети, струпани на купчини. Всеки от тях представляваше група плоскости, закрепени една за друга в единия край. Някои бяха грижливо подредени, други лежаха пръснати като разтворени ветрила.

Внезапно го осени прозрение, което премина по тялото му като електрически удар. Той заговори на общата за всички честотата, без дори да се замисля за последствията.

— Простете за намесата. Водач Дием?

Разговорите на неговата група с наблюдателите от орбита внезапно замлъкнаха.

— Какво има, Вин? — обади се Дием.

— Включете образа от моя визьор. Мисля, че сме попаднали на библиотека.

Някой горе в орбита хлъцна от удоволствие. Беше готов да се обзаложи, че е Триксия.

Един по-задълбочен анализ на видяното сигурно рано или късно щеше да ги отведе до библиотеката, но Езр откри най-краткия път към нея.

Отзад имаше голяма врата; самоходът влезе без никакви усилия през нея. В неговото устройство имаше и манипулатор за високоскоростно сканиране. Отне им известно време, докато го адаптират към странната форма на тия „книги“. Сега обаче роботът се движеше със задоволителна скорост покрай рафтовете на библиотеката — един-два сантиметра в секунда. Двама от групата на Дием постоянно зареждаха с книги ненаситния му търбух. Отгоре се дочуваше любезен спор. Тяхното кацане беше част от съвместната операция и трябваше да се развие по предварително установен график, чийто срок изтичаше след 100 Ксек. За това време едва ли биха могли да приключат работата си в библиотеката, а до другите сгради и входа към пещерата така и нямаше да успеят да се доберат. Новородените обаче нямаха намерение да правят изключение за времетраенето на мисията. Вместо това предлагаха един от техните кораби направо да кацне в долината и да събере накуп всичко, намерено там.