Върнър Виндж - Дълбина в небето

Петимата, които сега крачеха сред мрачните постройки с прозорци като скосени очи, бяха на крачка да прибавят нова страница в историята на човечеството, мислеше Вин. Така както го направи Армстронг на Луната, Фам Нувен при Зева Бризго, а сега Вин, Уен, Патил, Ду и Дием, напредвайки стъпка по стъпка из града на Паяците.

За миг разговорите и шумът в ефира заглъхнаха и единственият звук, който стигаше до тях, бе пукането на скафандрите и собственото им дишане. После отново се разнесоха слаби гласове, които ги направляваха някъде високо от космоса и насочваха стъпките им към края на долината. Очевидно анализаторите смятаха, че тясната цепнатина там е вход към пещерите, най-вероятното скривалище на Паяците през тъмния период.

— Много странно — разнесе се анонимен глас в ефира. — Сеизмографът долавя нещо откъм сградата, която в момента ви се пада отдясно.

Вин рязко вдигна глава и се втренчи в сивия сумрак. Може пък да не е светлина, а звук.

— Да не е засякъл движението на самохода?

Беше Дием.

— Или пък е просто някакъв шум от самата сграда? — обади се Бени.

— Не, не. В такъв случай щеше да е краткотрайно, нещо като прищракване. Ние обаче долавяме методично почукване, по-скоро тътен. Анализът на честотата показва, че е някакъв вид машина — най-вероятно движението на нейните части. Ето че май взе да изчезва, остана само някакъв паразитен звън. Водач Дием, той може да ви е ориентир. Идва откъм далечния край, на около четири метра над нивото на улицата. Следете нашия знак, с който ще ви указваме посоката.

Вин и групата продължиха още трийсетина метра напред, направлявани от отвесната пулсираща черта върху визьорите на шлемовете си. Опитите да се движат незабелязано по-скоро будеха смях, защото вървяха по пуста улица, където можеше да ги забележи всеки, скрит в някоя от сградите.

Автоматичният водач ги отведе зад близкия ъгъл.

— Сградата с нищо не се отличава от останалите — отбеляза Дием. И тя като околните постройки беше неизмазана, изградена от камък, с леко издадени напред горни етажи. — Чакайте, май сега виждам накъде ни насочвате. Там има нещо като керамична кутия, прикрепена към втория етаж. Вин, ти си най-близо до нея, покачи се и я разгледай внимателно.

Езр се отправи към сградата, но после забеляза, че някой услужливо е изключил автоматичния водач.

— Къде точно се намира?

Единственото, което виждаше, бяха тъмните сенки върху каменната стена.

— Вин! — Дием му се сопна по-рязко от обикновено. — Май е време да се събудиш, а?

— Съжалявам. — Езр усети как се изчервява; напоследък взе твърде често да изпада в такива конфузни положения. Той активира многоспектърната интерактивна картина и гледката пред него внезапно заискри в различни цветове — комбинация от различните спектри. Там, където доскоро имаше само сенки, се открои кутията, за която говореше Дием. Намираше се на няколко метра над главата му. — Минутка само. Ще се приближа още малко. — Той тръгна към зида — и върху него както по стените на околните сгради имаше фестон от широки каменни плочи. Аналитиците смятаха, че това са стълбите. Те напълно устройваха Вин, въпреки че му изглеждаха повече като пречки на подвижна стълба, отколкото като стълбище в сграда. Само след няколко секунди се озова до загадъчния обект.

Нямаше съмнение, че е машина. Само дето беше обкована с гвоздеи и приличаше на ковчеже със съкровища от някоя вълшебна приказка. Той извади сензорната палка от скафандъра си и я протегна към кутията.

— Искате ли да я докосна?

Дием не отговори. Този въпрос беше от компетентността на по-висшестоящите. Вин дочу няколко по-слаби гласа, които се съвещаваха.

— Дай ни по-близък план! Няма ли някакви обозначения върху стените на кутията?

Триксия! Той знаеше, че тя е една от наблюдаващите, но въпреки това звукът от гласа й го изненада приятно.

— Тъй вярно, госпожице — отвърна той и раздвижи сензора около кутията. Наистина по стените имаше някакви знаци, но Вин не можеше да определи дали е писмо или много сложна плетеница от цветовете на различните спектри. Ако е някакъв вид писменост, тогава ще могат да се поздравят с първото завоевание.

— Добре, сега вече можеш да докоснеш кутията.

Този път гласът беше друг, на някой от невидимите им партньори.

Езр изпълни това, което му беше наредено. Минаха няколко секунди. Стълбата на Паяците беше толкова стръмна, че трябваше да се опре назад върху парапета, за да запази равновесие. По стъпалата се понесе лавина от замръзнал въздух и се изсипа на улицата. Езр усети как нагревателите в скафандъра му увеличиха температурата, компенсирайки студа, който проникваше от каменното стълбище.