Върнър Виндж - Дълбина в небето

Ксопи Ренг припадна малко след като я извадиха от скенера. Рейнолт веднага прекъсна инструктажа за възстановяването на работата в Главната лаборатория и се хвърли към нея. Тя трескаво се бори за оцеляването на преводачката, но без успех. След сто секунди вирусът отрови целия мозък на Ренг… Останалото вече нямаше значение. Рейнолт постоя няколко секунди, загледана намръщено в неподвижното тяло. После направи знак на техниците да го изнесат.

Фам наблюдаваше как извеждат Триксия Бонзол от клиниката. Беше още жива; Рейнолт спаси кариерата на преводачката.

Тръд Силипан я последва към вратата. Той сякаш едва сега си спомни за присъствието на двете външни лица. Обърна се и им направи знак да го последват.

— Хайде, Тринли, шоуто приключи.

Лицето на Силипан беше бледо и с мрачно изражение. Причината за разразилото се бедствие все още оставаше неясна; приличаше на някакво странно взаимодействие между „умните глави“. Вярно, Тръд използва мрежата на фокусираните, за да проучат неговия въпрос в началото на дебата, но това не би трябвало да им се отрази толкова фатално. Очевидно Силипан извади ужасен късмет. Дори въпросът му да не беше единствената причина за нещастието, той играеше съществена роля в него. Ако разследването по случая се извършваше от Чуенг Хо, това щеше да е само още една следа. За нещастие Новородените имаха много добре разработени методи и щяха да открият и най-незначителните подробности, предшествали катастрофата.

— Ще се справиш ли, Тръд?

Силипан само кимна притеснено и ги изведе от клиниката.

— Връщайте се обратно в лагера… И не позволявай на Вин да преследва своята „умна глава“.

После побърза да последва Рейнолт.

Фам и Вин поеха нагоре, по-далеч от недрата на Хамърфест. Бяха само двамата, ако се изключат камерите за наблюдение, монтирани от Брюхел.

Вин не издаваше нито звук. Днес беше преживял най-страшния удар от години насам, още от смъртта на Джими Дием. За толкова далечен роднина, какъвто се падаше на Фам, Езр все пак беше запазил много от фамилните черти. Напомняше на му за неговия първи син — Ратко Вин, когато беше още млад. Освен това ужасно приличаше на Сура. Тази мисъл обаче не го изпълни с радост и умиление. „Дали подсъзнанието ми не се опитва да ми каже нещо… точно по този начин.“ Не беше само от посещението в клиниката, а през цялото последно Бдение. Все по-често улавяше изпитателния поглед на момчето, впит в него… Изглеждаше по-скоро, че Езр внимателно го изучава, отколкото като израз на презрение. Фам се опита да си припомни точно как се беше държал през това време старият глупак Тринли. Даваше си сметка, че си играе с огъня като проявява толкова голям интерес към Фокуса. За сметка на това уж тайните сделки с Тръд му служеха за добро прикритие. Не, не е това. Дори сега, докато се намираха в клиниката и цялото му внимание беше съсредоточено в Рейнолт и Бонзол — дори в този случай можеше да се закълне, че видът му не издава нищо повече от обикновено любопитство. Просто старият шарлатанин се тревожеше дали тая неразбория ще повлияе върху неговите далавери с Тръд Силипан. И въпреки това Вин сякаш четеше по него като по отворена книга. Каква ли е причината? И как да предотврати разобличаването?

Стигнаха до основния вертикален коридор и погледнаха надолу към мястото, където кацаха совалките. Гравюрите, изработени от фокусираните, се виждаха навсякъде — по стените и таваните, върху пода. Някои от диамантените стени бяха тънки и синята светлина на Арахна грееше меко през кристала — по-слабо или по-силно в зависимост от дълбочината на барелефите. И тъй като Арахна се намираше винаги в едно и също положение спрямо L1, това улесняваше поддържането на постоянна позиция на астероида спрямо слънцето. Така светлината с години оставаше непроменена. При други обстоятелства Фам Нувен сигурно щеше да се захласне по тези барелефи, но сега вече знаеше с цената на какво са се появили тук. Нау и Брюхел не ценяха фокусираните, които нямат специалност, и ги изтощаваха до смърт. Сега обаче гравьорите също ги нямаше — бяха приключили с украсата и на страничните коридори. „Взема ли нещата в свои ръце, тук всичко ще се промени.“ Фокусът беше най-ужасяващото нещо, с което се беше сблъсквал през целия си живот. Затова реши да си служи с него само в особено критични ситуации.

Навлязоха в един от страничните коридори, облицован с отгледано в изкуствена среда дърво. Ламперията следваше извивките на тунела, който водеше към частните покои на Томас Нау. Отпред стоеше Киви Лин Лизолет. Сигурно ги е чула да се приближават. Но по-вероятно беше видяла как напускат клиниката. Така или иначе явно чакаше от доста време, защото краката й опираха плътно о пода, сякаш се намира на планета с нормална гравитация.