Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Господине, можете ли да ни кажете…

— Югът заплашва ли с изпреварващо нападение? — Този дърпаше връвчицата на балона, за да смъкне камерата си надолу, чак докато тя се изравни с очите на Хрункнер.

Юнърбай вдигна ръце в сложен жест на недоумение.

— Откъде да знам? Аз съм просто един смотан сержант. — Всъщност той наистина беше все още сержант, но рангът нямаше значение. Юнърбай беше един от онези военни без чин, които караха цели военни бюрокрации да играят по тяхната свирка. Като младеж той познаваше такива. Изглеждаха му далечни като самия Крал. Сега… Сега той вече беше толкова зает, че дори и гостуването при приятел трябваше да се изчислява до минута и да се прецени спрямо това какво би струвало на програмите за живот и смърт, които трябваше да спазва.

Изявлението му спря репортерите, колкото екипът му да успее да премине и да изприпка по стълбите. Но въпреки това може и да беше казал не каквото трябва. Зад себе си Юнърбай видя как репортерите се скупчват. До утре името му щеше да цъфне в техния списък. Ах, какви времена бяха, когато всички си мислеха, че Къщата на хълма е само луксозен придатък към Университета! С годините това прикритие беше изтъняло. Сега пресата си мислеше, че знае всичко за Шерканер.

Зад вратите от армирано стъкло вече нямаше натрапници. Изведнъж всичко утихна и стана твърде топло за дебели дрехи и клинове. Щом смъкна изолацията, той видя Ъндърхил и неговата дървеница-водач, застанали току зад ъгъла, извън погледа на репортерите. В старите времена Шерк щеше да излезе навън да го посрещне. Дори и на върха на славата си в радиото не му беше проблем да излезе навън. Но сега охраната на Смит се беше наложила.

— Е, Шерк, дойдох. — Винаги идвам, когато ме повикаш. Десетилетия наред всяка нова идея изглеждаше по-щура от последната — и все пак отново променяше света. Но и нещата около Шерканер бавно се променяха. Генералът го бе предупредила за първи път в Калорика преди пет години. После плъзнаха слухове. Шерканер се бе оттеглил от активните разработки. Очевидно работата му върху антигравитацията бе стигнала до задънена улица и сега Сродниците изстрелваха плаващи спътници, за Бога!

— Благодаря ти, Хрунк — усмивката му беше бърза, нервна. — Младша ми каза, че ще идваш в града и…

— Малката Виктъри? Тя тук ли е?

— Да! Някъде из сградата е. Ще се видиш с нея. — Шерк поведе Хрункнер и телохранителите му по главния коридор, като през цялото време говореше за малката Виктъри и другите деца, за изследванията на Джирлиб и основното обучение на най-малките. Хрункнер се опитваше да си представи как ли изглеждат. Бяха изминали седемнайсет години от отвличането… откакто за последен път видя децата. Керванът, който образуваха, докато се влачеха по коридора, си го биваше — водачът водеше Шерканер, който пък водеше Хрункнер и охраната му. Ъндърхил непрекъснато го унасяше наляво и Мобиай постоянно го подръпваше леко за връвта, за да го върне в пътя. Латералната дисбадисия на Шерк не беше душевна болест — също като тремора му, това беше нервно разстройство от нисък порядък. Късметът на Мрака го беше направил много късна жертва на Голямата война. Сега той изглеждаше и говореше като някой, по-стар с цяло поколение.

Шерканер спря до асансьора — Юнърбай не си го спомняше от предишните си посещения.

— Виж това, Хрунк… Натисни девет, Мобиай. — Буболечката протегна един от дългите си космати предни крака. Върхът увисна несигурно за секунда, после боцна означения с „9“ процеп на вратата на асансьора. — Казват, че не можело да научиш никоя буболечка на числата. Ние двамата с Мобиай работим по въпроса. — Хрункнер остави придружителите си при асансьора. Само те двамата — и Мобиай — продължиха нагоре. Шерканер като че се поотпусна и треморът му намаля. Той потупа леко буболечката по гърба, но вече не стискаше така здраво повода. — Това само между нас да си остане, сержант.

Юнърбай наостри поглед.

— Моите телохранители са с ранг „строго секретно“, Шерк. Виждали са такива неща, че…

Ъндърхил вдигна ръка. Очите му блестяха на светлината на лампите. Тези очи като че бяха пълни със старата гениалност.

— Това е… по-друго. Това е нещо, което отдавна исках да знаеш, и сега, когато нещата са толкова отчайващи…

Асансьорът забави ход, спря и вратите се отвориха. Шерканер ги беше качил чак на самия връх на хълма.

— Сега кабинетът ми е тук. Навремето това беше стаята на Младша, но сега, когато я повишиха в офицерски чин, тя любезно ми я предостави. — Коридорът някога бе открит. Хрункнер го помнеше като пътека с изглед към малкия парк на децата. Сега тя бе покрита с дебело стъкло, достатъчно силно, че да издържи на налягането дори и след като атмосферата замръзнеше.