Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Ами Киви Лизолет, господине? — лицето на Ритцер бе безизразно, но Пастирът знаеше, че под повърхността се таи усмивчица.

— А… Сигурен съм, че Киви ще разбере кое как е — може да се наложи да я прочистим няколко пъти преди кризисната точка. — Но ако имаха късмет, тя щеше да им е от полза до края. — Добре. Това са нашите по-специални проблеми, но винаги можем да изкривим истината, ако късметът ни не проработи. Наблюдението и готовността за потискане трябва да бъдат от най-висш порядък. — Той кимна към своя заместник-Пастир. — През тази година, дето идва, работата ще е тежка. Търговците са племе компетентно и предано. Ще ни трябват на линия, докато се започне — а и впоследствие мнозина от тях ще са ни нужни. Единствената почивка за тях може да бъде по време на самото завземане. Разумно ще е тогава те да бъдат просто наблюдатели.

— А тогава ще им пробутаме историята за нашите благородни усилия да ограничим геноцида. — Ритцер се усмихна, заинтригуван от предизвикателството. — Това ми харесва.

Съставиха цялостния план. Анне и нейните стратегически гении щяха да въплътят детайлите в действие. Ритцер беше прав — щеше да е по-сложно, отколкото мръсната работа с Дием. От друга страна, само да можеха да поддържат измамата до завземането… това можеше да се окаже достатъчно. След като заграбеше властта над Арахна, той можеше да си избира и от паяците, и от Чуенг Хо — най-добрите и от двата свята. И да захвърли останалите. Тази перспектива беше прохладен оазис в края на едно дълго-предълго пътуване.

Мракът отново ги обгърна. Хрункнер почти усещаше на раменете си теглото на традиционните ценности. За традиционалистите — а в сърцето си той щеше винаги да си остане такъв — имаше време да се родиш и време да умреш. Реалността се редуваше в цикли, а най-големият беше цикълът на слънцето.

Хрункнер вече беше преживял две слънца. Беше стар паяк. Последният път, когато се спусна Мракът, той беше млад. Тогава бушуваше световна война и всички искрено се съмняваха, че страната му ще оцелее. А този път? По цялата планета се водеха малки войни. Но голямата не беше избухнала. Ако се случеше, част от отговорността щеше да носи и Хрункнер. А ако не се случеше — е, харесваше му да мисли, че и за това част от отговорността се пада на него.

И така, и инак циклите бяха завинаги разрушени. Хрункнер кимна на ефрейтора, който му придържаше вратата. Пристъпи навън върху покритите със скреж каменни плочи. Беше със здрави ботуши, наметало и ръкави. Студът хапеше върховете на ръцете му, изгаряше дихателните му пътища дори и зад въздухоотоплителя. Равната редица на хълмовете Принстън задържаше най-силните снеговалежи — те и пристанището на дълбоката река бяха причините градът да се завръща отново и отново, цикъл подир цикъл. Но сега беше късен следобед в летен ден — и трябваше да се оглеждаш, за да откриеш невзрачния диск, който някога беше слънцето. Светът бе преминал отвъд мекотата на Годините на Чезнещото слънце, дори отвъд Ранния Мрак. Той бе на ръба на термален колапс, когато утихващите бури кръжаха ли кръжаха и изцеждаха и последната вода от въздуха — отваряха пътя на времена, много по-мразовити, и на окончателния покой.

С по-ранните поколения всички освен войниците вече щяха да са в убежищата. Дори и в собственото му поколение, по време на Голямата война само най-твърдите воини от тунелите продължаваха да се бият в чак толкова напреднал етап от Мрака. Този път имаше много войници. Хрункнер си имаше свой собствен военен ескорт. Дори и паяците от охраната около къщата на Ъндърхил в днешно време носеха униформи. Но това не бяха надзиратели, отпъждащи лешоядите от края на цикъла — градът преливаше от хора. Новите жилища за Периода на Мрака бяха претъпкани. Градът беше по-оживен, отколкото Юнърбай го помнеше.

А настроението? Страх, близък до паника, диво въодушевление, често и двете едновременно у едни и същи хора. Бизнесът процъфтяваше. Само преди два дни „Проспериращ Софтуер“ бе закупила контролния пакет в Банка Принстън. Без съмнение плячката изкорми финансовите резерви на компанията и ги вкара в бизнес, от който техните софтуеристи понятие си нямаха. Беше лудост — и много в духа на времето.

Налагаше се телохранителите на Хрункнер да си пробиват път през тълпата към входа на Къщата на хълма. Дори и отвъд границите на имота имаше репортери с техните малки камери в четири цвята, увиснали на хелиеви балони. Не можеха да знаят кой е Хрункнер, но забелязаха бодигардовете и посоката, в която се е запътил.