Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Не ми вярваш, нали, Хрунк?

Хрункнер се сви върху стойката. Какви ли ресурси вече са погълнали тези ужасяващи безсмислици? Другите светове — животът в другите светове — беше една от най-старите и най-налудничави идеи на Ъндърхил. И сега тя изплуваше отново след години на оправдана забрава. Познаваше Генерала — и тя не би се впечатлила от това повече от него. Светът се клатушкаше на ръба на бездна. Нямаше място да угаждаш на горкия Шерканер. Без съмнение Генералът не му позволяваше да я разсейва. — Същото като видеомантията, нали, Шерк? — Цял живот си правил чудеса. Но сега имаш нужда от тях по-бързо и по-отчаяно от всякога. А ти са останали само суеверията.

— Не, не, Хрунк. Видеомантията е само средство, прикритие, така че пришълците да не виждат. Ето, ще ти покажа! — ръцете на Шерканер зачукаха по контролните отвърстия. Картините затрепкаха, стойностите на цветовете започнаха да се променят. Един пейзаж се измени от летен в зимен. — Ще почакаш малко. Темпото на битовете е бавно, но за нагласянето на канала трябват много големи изчисления. — Главата на Ъндърхил се килна към миниатюрните екрани, които Хрункнер не виждаше. Ръцете му затропаха нетърпеливо по конзолата. — Ти заслужаваше да знаеш това повече от всички, Хрунк. Толкова много си направил за нас. Можеше да направиш още толкова много, само да те бяхме въвели в това. Но Генералът…

На екрана цветовете се меняха, пейзажите се стопяваха в размазан хаос. Минаха няколко секунди.

И Шерканер нададе лек вик на изненада и огорчение.

Онова, което бе останало от картината, се разпознаваше, макар и с много по-нисък диапазон на честотите, отколкото в оригиналния видеозапис. Оказа се стандартен осемцветен видеопоток. Идваше от камера в кабинета на Виктъри Смит в Териториалното командване. Картината беше добра, но груба в сравнение с истинския образ и дори с видеомантията на Шерк.

Но тази картина показваше нещо истинско: Генерал Смит ги гледаше от бюрото си. Навсякъде около нея имаше огромни купчини документи. Тя махна на един помощник да излезе от кабинета и се втренчи в Ъндърхил и Юнърбай.

— Шерканер… довел си Хрункнер Юнърбай в кабинета си. — Тонът й беше напрегнат и ядосан.

— Да, аз…

— Мислех, че сме си говорили за това, Шерканер. Играй си с твоите играчки колкото си искаш, но недей да досаждаш на хората, които имат да вършат истинска работа.

Хрункнер никога досега не беше чувал Генерала да използва подобен тон и подобен сарказъм, когато говореше с Ъндърхил. Колкото и необходимо да беше това, той би дал всичко, за да не му се налага да му бъде свидетел.

Ъндърхил като че се канеше да възрази. Той се изви на стойката си и ръцете му се отпуснаха умолително. После промълви:

— Да, скъпа.

Генерал Смит кимна и махна на Хрункнер.

— Извинявайте за неудобството, сержант. Ако имате нужда от помощ да се върнете пак към програмата си…

— Благодаря, госпожо. Може би. Ще проверя на летището и се връщам при вас.

— Чудесно. — Образът от териториалното командване изчезна.

Шерканер наведе глава, докато тя се отпусна на конзолата. Ръцете и краката му бяха прибрани и неподвижни. Буболечката-водач се приближи и го побутна въпросително.

Юнърбай се премести към него.

— Шерк? — попита той тихо. — Добре ли си?

Другият мълчеше. После вдигна глава.

— Ще се оправя. Съжалявам, Хрунк.

— Аз… такова, Шерканер, трябва да вървя. Имам друга среща… — Това не беше съвсем вярно. Вече беше пропуснал и срещата, и инспекцията. Истината беше, че имаше още толкова много неща, за които трябваше да се погрижи. С помощта на Смит можеше да успее да се измъкне от Принстън достатъчно бързо, че да навакса.

Ъндърхил слезе неловко от стойката и се остави Мобиай да го води подир сержанта. Щом тежката врата се отвори, Шерканер протегна една-единствена предна ръка и леко подръпна един от ръкавите му. Пак ли безумие?

— Никога не се предавай, Хрунк. Винаги има начин, също като преди — ще видиш.

Юнърбай кимна, промърмори някакво извинение и се измъкна от стаята. Докато вървеше по остъкления коридор към асансьора, Шерканер стоеше заедно с Мобиай на входа на кабинета си. Имаше време, когато Шерканер би го последвал чак до главното фоайе. Но като че осъзнаваше, че нещо помежду им се е променило. Щом вратите на асансьора се затвориха след Юнърбай, той видя как старият му приятел му махва срамежливо. После той изчезна, а асансьорът се заспуска надолу. За миг Юнърбай се поддаде на гнева и тъгата. Смешно, как се смесваха тези две емоции. Беше чувал историите за Шерканер и се бе заставил да не повярва. Също като Шерканер, и той бе искал разни неща да са верни и бе пренебрегвал симптомите за противното. За разлика от Шерк, Хрункнер Юнърбай не можеше да пренебрегне жестоката истина за тяхното положение. И така, тази решителна криза трябваше да бъде спечелена или загубена без Шерканер Ъндърхил… Юнърбай се помъчи да откъсне мислите си от Шерканер. По-късно щеше да дойде време, да се надяваме — време да си спомня хубавите неща вместо този следобед. Засега… ако можеше да задигне някой джет и да излети от Принстън, щеше да се върне в Териториалното командване навреме, за да залъже заместник-директорите си. Около нивото на стария детски парк асансьорът забави ход. Юнърбай си мислеше, че това е частният асансьор на Шерканер. Кой ли можеше да бъде?