Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Вратата се плъзна…

— Охо! Сержант Юнърбай! Мога ли да се присъединя към вас?

Млада дама-лейтенант, облечена в униформа на интендант. Виктъри Смит такава, каквато беше преди толкова много години. Външността й отново бе ведра, движенията й — пак така грациозно прецизни. Известно време Юнърбай можеше само да се пули срещу привидението на вратата.

Видението пристъпи в асансьора и Юнърбай, все още потресен, неволно се дръпна назад. После дамата за миг отпусна войнишката си стойка. Лейтенантът наклони срамежливо глава.

— Чичо Хрунк, не ме ли познаваш? Аз съм Вики — пораснах голяма.

Разбира се. Юнърбай се разсмя немощно.

— Аз… аз никога вече няма да ти казвам Малката Виктъри!

Вики нежно обгърна раменете му с предните си ръце.

— Не. На тебе ти е позволено. Кой знае защо не мисля, че някога ще ти давам заповеди. Татко каза, че ще наминеш днес… Видяхте ли се? Имаш ли малко време да поговориш с мен?

Асансьорът се готвеше да спре на нивото на фоайето.

— Аз… Да, видяхме се… виж, малко бързам да се върна в Териториалното командване. — След провала горе просто не знаеше какво да каже на Вики.

— Няма нищо. И аз съм вече на минус с времето. Хайде да пътуваме заедно до летището. — Тя се усмихна. — С двойна охрана.

Лейтенантите се справят с охранния ескорт, но на тях такъв рядко им се полага. Групата на младата Виктъри беше около два пъти по-малка от тази на Юнърбай, но на вид хората й бяха дори по-компетентни. На неколцина телохранители им личеше, че са ветерани от бойното поле. Онзи на най-горната стойка зад шофьора беше един от най-едрите щурмоваци, които Юнърбай бе виждал някога. Когато се вмъкнаха в колата, той отдаде неловко чест на Юнърбай — изобщо не по военному. Ха! Та това беше Брент!

— Е, какво имаше да ти казва татко? — тонът беше непринуден, но Хрункнер долавяше нервността. Вики не беше точно съвършеният, непроницаем офицер от разузнаването. Това можеше и да е недостатък, но пък той я познаваше от дребосък.

И тъкмо затова на Юнърбай му беше още по-трудно да каже истината.

— Трябва да го знаеш, Вики. Той вече не е на себе си. Здравата е затънал в тия чудовища-пришълци и видеомантия. Наложи се самата Генерал да го накара да млъкне.

Младата Виктъри мълчеше, но ръцете й се свиха в ядна гънка. За миг той си помисли, че тя се разсърди на него. Но после чу приглушеното й мърморене: „Старият глупак“. Тя въздъхна и пропътуваха няколко секунди в мълчание.

По повърхността почти нямаше движение — само паяци, които пътуваха между отделните квартали. Уличните лампи разливаха петна в ултрасиньо и хвърляха отблясъци по скрежа, покрил канавките и стените на сградите. Светлината, идваща отвътре, грееше през скрежа — там, където тя огряваше петънца от снежен мъх, замръзнали в леда, прозираше зеленикаво. Кристални червеи израстваха с милиони по стените, а корените им неспирно опипваха за хапки топлина. Тук, в Принстън природата можеше да оцелее почти в сърцето на Мрака. Градът наоколо и под тях се разрастваше и ги топлеше. Зад тези стени и под земята животът кипеше повече от всякога в историята на Принстън. Новите сгради в бизнес района блестяха с десет хиляди прозорци, перчеха се с мощ, разливаха широки снопове светлина върху по-старите здания… Но дори и скромна ядрена атака би убила всички тук.

Вики докосна рамото му.

— Съжалявам… за татко.

Тя много по-добре би знаела доколко е изпаднал Шерканер.

— Откога е така? Спомням си го, че размишляваше за космически чудовища, но никога не е било насериозно.

Тя сви рамене — очевидно въпросът я натъжаваше.

— Започна да си играе с видеомантията след отвличанията.

Чак толкова отдавна? После той си спомни отчаянието на Шерканер, когато горкият паяк осъзна, че цялата му наука и логика не можеше да спаси децата му. И така са били посети семената на това безумие.

— Добре, Вики. Майка ти е права. Важното е тези дивотии да не започнат да пречат. Баща ти е заслужил обичта и уважението на толкова много хора. — включително и моите, все още. — Никой няма да повярва на тези глупости, но се боя, че доста хора биха се опитали да му помогнат, може би да отклоняват ресурси, да правят експериментите, които предлага. Не можем да си го позволим — не и сега.

— Разбира се. — Но Вики се поколеба за миг, върховете на ръцете й се изправиха. Ако Юнърбай не я познаваше от дете, нямаше да го забележи. Тя не му казваше всичко и се срамуваше от измамата. Малката Виктъри беше велика лъжкиня, освен когато не се чувстваше виновна за нещо.