Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Киви.

Тя и Бени бяха потънали в оживени преговори. Бени посочи частта от видеотапета, който покриваше долната страна на пивницата. Киви кимна и провери в някакъв списък. В този момент като че ли усети втренчения в нея поглед на Езр. Обърна се и махна на разположената близо до тавана компания. Толкова е красива! Езр отклони очи и лицето му стана безизразно. Някога Киви беше хлапето, което го изкарваше извън кожата. Преди смяташе Киви за предател, който използва „умните глави“. И веднъж Езр я удари… и повтори… Спомняше си своя гняв. Не можеше да забрави колко добре се почувства от малкото си отмъщение за Джими Дием и Триксия Бонзол. Но Киви не беше предател. Киви беше жертва, без дори да го осъзнава. Ако Фам не грешеше за „промиването на мозъка“ — а най-вероятно беше точно така — тогава Киви беше жертва. И ужасът надвишаваше човешкото въображение. Когато удари Киви, Езр научи нещо за самия себе си. Той проумя, че благоприличието на Езр Вин е само маска. И през по-голямата част от времето той успяваше да отблъсква това самопознание. Вероятно още имаше възможност да върши добрини, дори ако в дъното на душата си беше зъл. Но когато на живо видя Киви… и когато тя го видя… той не успя да отблъсне спомена за стореното от него.

— Здрасти, Киви! — провикна се Рита, като забеляза поздрава на Киви. — Имаш ли малко време? Искаме да се посъветваме с теб.

— Ей сега! — усмихна се Киви и се обърна отново към Бени.

Той кимаше, докато й подаваше пачка разменни бонове. После Киви заподскача нагоре през сплетените лози. Влачеше подире си кошничката, пълна с прясна бира и още сандвичи. Всъщност помагаше на Бени. Такава беше Киви — звено от черната търговия, един от енергичните хора, които правеха положението тук относително поносимо. Като Бени тя не се колебаеше да работи . Същевременно си оставаше ухо на Пастира, но придаваше мекота на режима на Нау. А това дори Новородените като Джау Ксин не признаваха дори в сърцето си. Но все пак осъзнаването на този факт проблясваше в погледите и на Джау, и на Рита. Те почти боготворяха Киви Лизолет.

— Здрасти, Езр — усмихна се тя. — Бени реши, че ще искаш допълнително.

После закачи кошничката в скрепителния контакт на масата пред него. Езр кимна, без да смее да срещне очите й. Рита вече бърбореше и той се надяваше, че никой не е забелязал неудобството му.

— Киви, какви са последните прогнози за появата ни?

— Според мен ли? — усмихна се Киви. — Дванайсет години отсега нататък. Но напредъкът на Паяците в космическите полети може да ни изненада.

— Дааа — проточи Рита и хвърли поглед към Джау. — Е, само се чудехме. Да предположим, че не можем да контролираме всичко през компютърните им системи. Да предположим, че се наложи да вземем нечия страна, да се намесим във военните действия. На чия страна ще застанем?

Диамант Едно беше над двеста метра дълъг и почти толкова широк. Размерите му надвишаваха всички скали на астероида. С течение на годините в кристала точно под Хамърфест беше издълбан лабиринт от пещери. На по-горните нива бяха разположени лаборатории и кабинети. Под тях се намираха личните покои на Томас Нау. А още по-надолу се простираше последното допълнение на обърнатата надолу постройка — пространство с формата на оптично стъкло, с напречен разрез повече от двеста метра. Издълбаването му изчерпи повечето от термалните багери, но Киви не се възпротиви. Впрочем, отчасти идеята беше нейна.

Трите човешки силуета почти се изгубиха в огромното пространство.

— Намираш, че е внушително или е внушително? — с усмивка попита Киви.

Томас Нау гледаше право нагоре със смаяно лице. А това не се случваше често. Още не забелязваше, че губи равновесие и бавно се издига с краката напред.

— Аз… да… Дори виртуалният макет не може да се сравни с действителността.

Киви се засмя и с тласък го върна във вертикално положение.

— Признавам си, че в макета не бях поставила осветление…

В ехоизолационни ниши по тавана бяха поставени актинови дъги. Лампите превръщаха небето в искрящ скъпоценен камък. Чрез настройване на яркостта им можеше да се постигнат почти всички светлинни ефекти, но сиянието неизменно се разпръсваше в дъга.

Баща й стоеше отдясно и също гледаше. Но не в унес и не нагоре, а в краката си. Без да обръща внимание на скритата тържественост на мига, той зачопли из неравните бразди, оставени от багерите в диамантения под.

— Тук няма никакъв жив организъм. Никакъв! — и се намръщи.