Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Понесоха се нагоре през по-долните нива, като кимаха на различните поздрави и ръкомахане на техниците — и Новородени, и Чуенг Хо. Оставиха Али Лин в парка — неговото работно място. Бащата на Киви не беше затворен в „позлатената“ клетка на Хамърфест. В действителност неговата специалност беше насочена към откритите пространства и живите организми. Поне Томас Нау представи по този начин въпроса пред Киви. Звучеше достоверно и означаваше, че момичето няма да бъде принудено постоянно да наблюдава обичайните за фокусираните операции. Същевременно забавяше нейното неизбежно приближаване към прозрението.

— Трябва ли да ходиш в лагера, Киви?

— Да, имам няколко поръчки. Ще видя някои приятели.

Да изпълня някои поръчки и да събера няколко услуги.

— Добре — той я изпрати нагоре с целувка, която можеше да се види от самия край на коридора. Няма значение! — Справи се отлично, любов моя!

— Благодаря — усмивката й беше ослепителна. Вече над трийсетгодишна, Киви Лизолет още се нуждаеше от неговото одобрение. — Ще се видим довечера.

Тя се понесе нагоре през централния вертикален коридор, като се отблъскваше с ръце от стените — все по-бързо и по-бързо и прелиташе като ракета покрай останалите движещи се в шахтата хора. Киви все още всеки ден се упражняваше в центробежната камера с гравитация 2 G. Не се беше отказала да тренира и убийствените бойни изкуства. Това беше всичко, което запази от влиянието на майка си. Или поне всичко, останало на повърхността. Несъмнено голяма част от бликащата й енергия беше някакво неосъзнато желание да се хареса на майка си.

Нау погледна нагоре, без да обръща внимание на хората, които се спускаха около него. Щяха да се отстранят от пътя му. Наблюдаваше как фигурата на Киви се стопява във висините на основната шахта.

След Анне Рейнолт Киви беше неговото най-безценно притежание. На практика той получи Рейнолт като наследство, но Киви Лизолет беше негова лична победа — една интелигентна, нефокусирана личност, която през всички тези години се трудеше неуморно за него. Предизвикателството да я притежава, да я манипулира никога не му омръзна. Освен това винаги имаше някакъв нюанс на опасност. Тя разполагаше със силата и бързината да го убие с голи ръце. Отначало не проумяваше този факт. Но и много по-късно той разбра каква безценна вещ е тя.

Да, тя беше негово завоевание, но Томас Нау имаше достатъчно здрав разум, за да осъзнае, че е имал и невероятен късмет. Той първи облада Киви, на подходящата възраст и в подходящата обстановка — когато тя бе достатъчно пораснала, за да потъне в дълбините на миналото на Чуенг Хо, и същевременно толкова млада, че остана незасегната от Зверството на Дием. През първите десет години на Изгнанието тя разкри лъжите му само три пъти.

Иронична усмивка опъна устните му. Киви си въобразяваше, че го променя, че му показва какви резултати се постигат, когато човек разполага със свобода на действие. Е, беше права. В първите години създаването на черния пазар беше част от играта, която той играеше с нея. Една временна слабост. Но черната търговия наистина вървеше. Дори изследванията на Чуенг Хо твърдяха, че свободният пазар е безполезен в толкова ограничена и затворена среда като тяхната. И все пак Спекулантите лека-полека подобряваха положението — дори за неща, които Нау така или иначе щеше да изисква. И най-накрая — когато тя го убеди, че хората й дължат услуги, че те наистина ще се потрудят здраво, за да изградят езерния парк — Заразата да го тръшне! Как копнея за това езеро! — Томас Нау не се подиграваше зад гърба й. Тя беше права. Дори Новородените щяха да положат повече старания в работата по езерото, защото се чувстваха длъжници на Киви, а не защото Томас Нау беше Пастирът, който разполага с върховната власт да ги изгони в открития космос.

Киви. Мъничка фигура в горния край на шахтата. Тя се обърна и му помаха. Томас отвърна на поздрава й и тя изчезна в един от товарните странични тунели. Нау остана неподвижен още миг. Усмихваше се с вдигнати нагоре очи. Киви го научи какво влияние осигурява контролираната свобода. Чичо Алън и кликата Ноли му завещаха властта над фокусираните роби. А Изчезващата?… Колкото повече научаваха за звездата и планетата, толкова повече се затвърждаваше убеждението му, че там са скрити чудеса. Може би не дори съкровищата, за които предполагаше, а много по-прекрасни неща… Биология, физика, далечната галактическа орбита на звездната система… изводите от подобно съчетание надскачаха възможностите на анализите, предизвикваха интуицията му.