Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Фам закачи крака на една стенна спирачка и търпеливо зачака. През предишното Бдение провери, че мястото е изпълнено с локализатори, които проблясваха тук-там по стените. Няколко неизменно витаеха във въздуха около него, но дори на ярко осветление приличаха на по-големи прашинки. Докато се спотайваше в здрача, Фам се превърна в човек-команден пост. Чуваше и виждаше всичко, което пожелаеше. Точно сега оглеждаше въздушния балон между куполите. Някой се приближаваше предпазливо. Зад клепачите му се появи картина — почти толкова ясна, както тези на визьорите на Чуенг Хо. Беше Вин, който изглеждаше изнервен и напрегнат.

На колко години е Вин сега? Трийсет? Вече не е хлапе. Всеки път се взираше в чертите му… Това сериозно поведение… Колко прилича на Сура! Човек, на когото не можеш да се довериш! Но за щастие, човек, когото можеш да използваш!

Вин се появи в обсега на физическото му зрение, като заобиколи извивката на външния купол. Фам вдигна ръката и момчето спря на място, като сподави изненаданото си ахване. При цялото напрегнато внимание Вин почти мина покрай Фам, без да забележи спотаената фигура във V-образния клин в материята на стената.

— Аз… здрасти — прошепна Вин.

Фам се отблъсна от стената и застана на място, където сиянието на Изчезващата беше малко по-ярко.

— Най-накрая се срещнахме — каза той, като се усмихна накриво.

— Ддда… наистина — Езр се обърна, дълго го гледа и тогава — Боже мой! — се поклони леко. По лицето му с чертите на Сура се плъзна свенлива усмивка. — В действителност е странно да се срещна с теб, а не с Фам Тринли.

— Разликата едва ли е поразителна.

— Ти не разбираш. Когато си Тринли, всичко е различно. Тук изглеждаш по друг начин, дори на това осветление. Ако Нау или Рейнолт те зърнат дори за десет секунди, също ще разберат…

Хлапакът имаше много развинтено въображение.

— Е, единственото, което ще видят през следващите две хиляди секунди, са лъжите, които получават от моите локализатори. За щастие, това е достатъчно дълго, за да можеш да започнеш.

— Да! Ти наистина ли можеш да гледаш през локализаторите? Наистина ли можеш да им даваш команди?

— С достатъчно упражнения, да — и показа на младежа как да разположи миниатюрните прашинки около очната си ябълка и как да съгласува синхрона между отделните локализатори. — Не прави това пред хора. Синтезираният лъч е много тесен, но въпреки това може да бъде забелязан.

Вин премигваше като внезапно ослепял.

— А, като че ли нещо гложди очите ми.

— Локализаторите въздействат директно върху очния ти нерв. Отначало образите може да ти се сторят много странни. Ще усвоиш командите с малко прости упражнения, но докато се научиш да изграждаш реална картина от визуалните дразнения… ами, предполагам, че ще ти се наложи да се учиш да гледаш отново.

Фам смяташе, че е равносилно да научиш слепец да използва визуални протези. Някои хора успяват, а други остават слепи. Но той не изрече на глас мислите си. Вместо това показа на Вин няколко тестове, с които да се упражнява.

Фам мисли дълго колко от командните възможности да покаже на младежа Вин. Но Езр вече знаеше достатъчно, за да го предаде. Или трябваше да го убие, или да се примири. Всички кървави следи, които оставих, сочат историята със Замле Енг. И все пак той прозря истината. Фам от години го държеше в неведение, следеше за признаци за контраплан, опитваше се да прецени сегашните способности на момчето. Всичко, което видя, беше принудителното израстване на един несигурен вътрешно младеж. И все пак той беше запазил здравия си разум.

Когато критичният момент дойдеше, когато най-накрая Фам се изправеше срещу Нау и Брюхел, щеше да се нуждае от някой, който да му помогне. Момчето трябваше да бъде научено на някои номера… но много нощи Фам скърцаше със зъби, като мислеше каква власт дава в ръцете на Вин.

Езр усвои поредицата команди много бързо. Сега без проблеми се съсредоточи върху останалите техники, които Фам му демонстрираше. Цялостната картина нямаше да се появи бързо, но…

— Да, знам, че още виждаш само светлинни проблясъци. Просто продължавай с тестовете. След няколко Мсек ще бъдеш толкова добър, колкото съм и аз.

Почти толкова добър! Но уверението му явно успокои момчето.

— Добре, ще се упражнявам непрекъснато. Само в стаята ми, както каза. Така се чувствам… не знам… като че ли правя нещо повече, отколкото съм свършил през всичките тези години.