Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Също като сънищата, които бе сънувал на планетата. Триксия продължаваше частично да възприема себе си като Паяк.

— Триксия, виж… Ще идвам всеки ден да те виждам. Всичко ще се промени. Ще го преодолееш.

— О, Езр, Езр. — Сълзите й плувнаха във въздуха помежду им, но тя плачеше за него — не за себе си, не за тях двамата. — Това е , което аз искам да бъда — преводач, мост между всички вас и моето ново Семейство.

Мост. Тя не е извън Фокус! Фам и Анне някак си я бяха замразили по средата между Фокуса и свободата. Прозрението беше като юмрук, забит в корема… гадене, последвано от ярост.

Хвана Анне в новия й кабинет.

— Довърши си работата, Анне! Вирусът на гнилия мозък продължава да управлява Триския!

Лицето на Рейнолт като че беше дори по-бледо от обичайното. Изведнъж той се досети, че тя го очакваше.

— Знаеш, че не съществува начин, по който можем да унищожим вируса, Езр. Да го потиснем, да го накараме да задреме, да, но… — гласът й беше плах, нямаше нищо общо с предишната Анне Рейнолт.

— Знаеш за какво говоря, Анне. Тя все още е във Фокус. Все още вниманието й е фиксирано върху Паяците, върху мисията й на Фокусирана.

Анне мълчеше. Знаеше го.

— Върни я докрай, Анне.

Устата на Рейнолт се изкриви, сякаш се мъчеше да потисне физическа болка.

— Структурите са толкова дълбоки… Тя ще изгуби придобитите от нея знания, вероятно и вродения си талант за езици. Ще бъде като Хънт Уен.

— Но ще бъде свободна ! Ще може да научи нови неща, също като Хънт.

— Аз… разбирам. До вчера и аз си мислех, че можем да доведем всичко до успешен край. Тъкмо се готвехме да задействаме последната реконструкция… Но, Езр, Триксия не иска да продължаваме!

Това просто му дойде прекалено много и изведнъж Езр се разкрещя:

— По дяволите, а какво сте очаквали? Та тя е фокусирана! — Понижи тон, но думите излизаха напрегнати като смъртна заплаха. — Знам. Вие с Фам все още имате нужда от роби, особено от такива като Триксия. Никога не сте възнамерявали да я освободите.

Очите на Рейнолт се оцъклиха, а лицето й пламна в яркочервено. Никога не я беше виждал такава, макар Ритцер Брюхел винаги да придобиваше този цвят, когато изпаднеше в неудържима ярост. Устата й зяпна и се затвори, но от нея не излязоха думи.

По стената на кабинета нещо се удари — някой пристигаше с адска бързина. Миг по-късно Фам влетя през вратата.

— Анне, моля те, нека аз се оправям с това. — Гласът му беше нежен. След миг Анне вдъхна шумно въздух. Тя кимна — като че се беше закашляла. Излезе иззад бюрото си, без да каже нищо, но Езр забеляза с каква сила стисна ръката на Нувен.

Фам тихо затвори вратата след нея. Когато се обърна към Езр, изразът му далеч не беше нежен. Рязко му посочи с пръст стола пред бюрото на Рейнолт.

— Сядай, господинчо.

В гласа му имаше нещо, което смрази яростта на Езр и го принуди да се подчини.

Фам се настани зад бюрото. Известно време просто гледаше младежа. Беше странно. Присъствието на Фам Нувен винаги е било силно, но изведнъж на Езр му се стори, че досега той никога не го е разгръщал в пълнота. Най-накрая Фам заговори:

— Преди някоя и друга година ти ми каза някои неща направо. Принуди ме да прозра, че не съм прав и трябва да се променя.

Езр го гледаше студено.

— Май не съм успял. — Така или иначе, ти си в бизнеса с роби.

— Бъркаш, синко. Успя. Не са много хората, които са го постигнали. Дори и Сура не успя. — Като че странна тъга трепна в него и той се умълча. — Ти се отнесе много несправедливо към Анне, Езр. Мисля, че някой ден ще трябва да й се извиниш.

— Как пък не! Много хитро сте го измислили вие двамата! Дефокусирането просто ви излиза много скъпо!

— Хм… Прав си, скъпо е. Без малко да стане беля. В системата на Новородените „умните глави“ поддържаха буквално цялата ни автоматика, а работата им допълваше безупречно тази на машините. Още по-зле, всички програми за поддръжка на флотата се създаваха от фокусирани. Останаха ни милиони съвсем непотребни линии. Доста време ще ни потрябва, преди старите ни системи да заработят свястно… Но ти знаеш, че Анне е Френкската орка, „чудовището“ във всички диамантени фризове.

— Д-д-да.

— Тогава знаеш и че тя би умряла, за да даде свобода на фокусираните. Това беше единственото й твърдо искане, което отправи към мен след като излезе от Фокус. Това е смисълът на живота й. — Той млъкна и погледна настрани. — Знаеш ли кое е най-голямата злина на Фокуса? Не е, че той е действително робство, макар че Господ знае, това го прави много по-тежко от всички други злодеяния. Не, най-голямата злина е, че самите спасители стават нещо като убийци, а първоначалните жертви са осакатени още веднъж. Дори и Анне не го разбираше напълно, а сега това я измъчва.