Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Да! Малко е неориентирана, казва Анне, но умът и личността й са непокътнати, и… по-късно днес мога да намина да я видя.

— О, Езр, толкова се радвам за нея! — Ръцете на Киви се пуснаха и се пресегнаха към раменете му. Изведнъж лицето й се оказа много близо и устните й докоснаха бузата му.

— Исках да те видя, преди да разговарям с нея…

— Да?

— Аз… само исках да ти благодаря задето спаси живота ми, задето спаси всички нас. — Искам да ти благодаря, че ми върна душата. — Ако двамата с Триксия можем да направим нещо за теб…

Тя отново се намери на една ръка разстояние, а усмивката й като че беше малко неловка.

— Каквото искате, Езр. Но… няма нужда да ми благодариш. Радвам се, че краят на вашата история е щастлив.

Езр реши да не пита повече — вече се обръщаше към насочващите въжета, които Али бе опънал за реконструкцията си.

— По-скоро е щастливо начало, Киви. Всички тези години бяха мъртъв период — и сега най-накрая… Хей, ще говорим по-късно! — Той махна и потегли бързо обратно към входа на пещерата.

Рейнолт бе превърнала груповата стая в Купола в отделение за възстановяване. Там, където „умните глави“ бяха прекарвали Бдение след Бдение фокусирани в служба на Пастира, сега ги освобождаваха.

Анне го спря в коридора точно пред стаята.

— Преди да влезеш, запомни, че…

Вин вече беше тръгнал да я заобикаля. Спря.

— Нали каза, че се възстановява добре!

— Да. Тоталният афект е нормален. Общото състояние е все така добро — тя дори възстанови специализираните си знания. Провеждаме почти три хиляди операции по дефокусиране — освобождаваме повече хора от всеки екип в историята на Новородените. Започваме да ставаме много добри. — Тя се намръщи, но това не беше нетърпеливият й жест, докато беше фокусирана. Просто болезнена бръчка. — Аз… Иска ми се да можехме да обработим наново първите. Според мен сега бих се справила по-добре.

Езр виждаше болката и се засрами от внезапната си радост: Значи забавянето е било за добро. Триксия се бе възползвала от целия натрупан опит. Може би и иначе щеше да е добре. В края на краищата, Рейнолт се беше възстановила много добре. Но както и да е, нещата се развиваха чудесно. И там, зад Рейнолт, надолу по хладния зелен коридор беше Триксия Бонзол, принцесата, която най-сетне се бе събудила. Той се промъкна покрай Анне и се втурна в синевата.

Анне извика подире му:

— Но, Езр… Виж, Фам иска да поговори с тебе, като приключиш.

— Добре, добре. — Но всъщност не я слушаше. И ето, намери се в груповата стая. Част от нея все още беше открита, дори десет-петнайсет стола бяха заети — хората седяха в малки кръгове и си говореха. Глави се извърнаха към него — очи, изпълнени с любопитство, невъзможно преди. По някои лица бе изписан страх. Мнозина имаха тъжното, объркано изражение на Хънт Уен, след като го дефокусираха. Новородените сред тях нямаше при кого да се завърнат. Събудиха се свободни — но на цял живот и цели светлинни години разстояние от всичко, което познаваха.

Езр се усмихна неловко и се промъкна покрай тях. За мен и Триксия всичко приключи благополучно, но трябва да се помогне на тези, обърканите.

Дъното на стаята беше разделено на стаички. Езр прелетя покрай отворените врати — до затворените спираше, колкото да прочете имената на табелите. И най-накрая… ТРИКСИЯ БОНЗОЛ. Стремглавият му бяг изведнъж свърши и той осъзна, че е облечен с работни дрехи, а цялата му коса стърчи. Също като „умните глави“, той бе пренебрегнал всичко извън онова, което беше във фокуса на вниманието му.

Приглади косата си, колкото можа… и почука по тънката пластмасова врата.

— Влез.

— … Здравей, Триксия.

Тя плаваше в хамак, не особено различен от обикновено легло. Медицинските инструменти образуваха фина мъгла около главата й. Нямаше значение — Езр го очакваше. Анне бе започнала да включва апаратура към пациентите — използваше данните, за да ръководи дефокусирането, а после да ги наблюдава за удари и инфекции.

Това затрудни Езр Вин да прегърне любимата си толкова силно, колкото му се искаше. Той се издигна до Триксия, загледа се в очите й, загуби се в тях. Триксия отвърна на погледа му — не около него, не изнервена от това, че той блокира данните й, а право в очите. Лека, трепереща усмивка заигра на устните й.

— Езр.

И тя потъна в прегръдките му, протегнала ръце към него. Устните й бяха меки и топли. Той я притисна — леко я обгръщаше с ръце в хамака. После отдръпна глава, като внимаваше да не засегне медицинската апаратура.