Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Толкова пъти съм си мислел, че това не може да се върне. Спомняш ли си колко пъти — буквално години живот — съм седял с тебе в проклетата ти килийка?

— Да. Ти страдаше много повече от мен. За мен всичко беше като в сън и времето бе нещо, което се изплъзва. Всичко извън Фокуса беше размазано. Чувах думите ти, но за мен те нямаха значение. — Ръката й докосна шията му, погали го нежно — жест от времето, когато наистина бяха заедно.

Езр се усмихна. Ние разговаряме. Наистина. Най-сетне.

— А сега ти се върна и отново можем да живеем. Имам толкова много планове. Разполагах с години, за да ги обмисля — какво можем да направим, ако Нау бъде унищожен, а ти — спасена. След всички смърти тази мисия се оказва по-голямо съкровище, отколкото сме си представяли. — Големи рискове — голямо съкровище. Но рисковете бяха поети, жертвите — направени, и сега… — С нашия дял от възнаграждението за мисията ние… ние можем да направим всичко! Можем да основем своя собствена Велика фамилия! — Вин.23.7, Вин-Бонзол, Бонзол.1 — нямаше значение, това щеше да е тяхната фамилия.

Триксия продължаваше да се усмихва, но в очите й започваха да напират сълзи. Тя поклати глава.

— Езр, аз не…

Вин бързо я прекъсна.

— Триксия, знам какво ще кажеш. Ако не искаш фамилия — добре, няма да основаваме. — В годините под игото на Томас Нау той имаше достатъчно време да обмисли нещата, да прозре кои жертви всъщност изобщо не бяха жертви. Пое дълбоко дъх и продължи. — Триксия, дори и да искаш да се върнеш на Триланд… И аз ще дойда там, ще напусна Чуенг Хо. — Фамилията няма да го одобри — той вече не беше младши наследник. Тази експедиция ще направи фамилията Вин.23 баснословно богата, но… той си знаеше, че надали заслугата за това е на Езр Вин. — Можеш да бъдеш каквато искаш и пак да бъдем заедно.

Той се наведе над нея, но този път тя нежно го отблъсна.

— Не, Езр, не е това. И ти, и аз вече сме много по-възрастни. Аз… много, много време мина, откакто бяхме заедно.

Гласът на Езр изтъня.

— За мене бяха години! Но за теб? Ти каза, че Фокусът е като сън — в него времето няма значение.

— Не точно. За някои неща — за онова, което е в центъра на моя Фокус — аз вероятно си спомням времето по-добре от теб.

— Но… — тя вдигна ръка и той млъкна.

— Аз го понесох по-лесно от тебе. Бях фокусирана, и нещо повече — макар и никога да не съм го осъзнавала, както и Томас Нау и Ритцер Брюхел, слава Богу. Аз си имах свят, в който да избягам, свят, който успях да изградя от своите преводи.

Думите на Езр се изплъзнаха от устата му:

— Чудех се… Толкова голяма част от всичко това приличаше на фантазии от времето на Зората на цивилизацията. Значи… било е измислица, а не истинските Паяци?

— Не. Беше възможно най-близо до гледната точка на Паяците в човешките представи. И ако четеш внимателно, забелязваш къде е загатнато, че това не може да бъде буквално вярно… Според мен си се досетил, Езр. Арахна беше моето бягство. Като преводач всичко, свързано с това да бъдеш Паяк, беше в моя Фокус. Познанието какво е да си свободен Паяк ни поглъщаше. И когато милият Шерканер го разбра, макар че в началото ни мислеше за машини, изведнъж този свят стана и убежище, което ни приема.

Тъкмо това беше провалило Нау и бе спасило всички тях, но…

— Но сега ти се върна, Триксия. Кошмарът свърши. Ние можем да бъдем заедно и ще е по-хубаво, отколкото някога сме си представяли!

Тя отново клатеше глава.

— Не разбираш ли, Езр? И двамата сме се променили, при това аз — повече, отколкото ти, макар да бях… — Тя се замисли за секунда. — … макар и да прекарах тези години „омагьосана“. Разбираш ли? Спомням си какво ми казваше навремето. Но, Езр, вече не е същото. Аз и Паяците, ние имаме бъдеще…

Той се опита да запази равния си убедителен тон, но когато заговори, гласът му прозвуча паникьосано дори и за собствените му уши. Мили Боже на Търговията, не мога да я загубя сега !

— Знам. Ти продължаваш да се идентифицираш с Паяците. За тебе ние сме пришълците.

Тя докосна рамото му.

— Малко. По време на първите стадии на дефокусирането беше като да се събудиш и да видиш, че кошмарът се случва наистина. Знам как изглеждат човеците на жителите на Арахна — бледи, меки, като личинки. Съществуват вредители и животни, служещи за храна, които приличат на тях. Но ние не им изглеждаме толкова страшни, колкото те на нас. — Тя го погледна и усмивката й за миг стана по-широка. — Начинът, по който ти се налага да въртиш глава, за да виждаш, е умилителен. Ти не го разбираш, но всеки жител на Арахна с бащина козина по гърба, а и повечето женски, са очаровани, когато говорят с тебе отблизо.