Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Казахте ми, че дефокусирането на Триксия е започнало.

Паузата като че продължи много повече от десет секунди. Изведнъж Езр усети, че не може да чака извинения и увъртания.

— Чуйте ме, проклети да сте! Обещахте ми, че ще започнете да я дефокусирате. Рано или късно трябва да престанете да я използвате!

После се чу гласът на Фам.

— Знам, Езр. Проблемът е, че Паяците настояха тя да е на разположение — във Фокус. Ако откажем, ще нарушим условията на сделката… а Триксия отказва да ни сътрудничи дефокусирана. Щеше да се наложи да я принуждаваме.

— Не ме интересува. Не ме интересува! Те не я притежават повече от Томас Нау. — Той се задави от страх и за малко не се разрева. В другия край на стаята Зинмин Брут изглеждаше по-щастлив от всяка „умна глава“, която Езр някога бе виждал. Седеше с кръстосани крака на рунтавия килим и прелистваше някаква паешка книжка с картинки. И него използваме. Налага се — само за мъничко още.

— Езр, няма да е за дълго. И на Анне й е много мъчно, но това е почти единственото прозрение, което Паяците имат за нас. Те почти се доверяват на Фокусираните. Всичко, което казваме, всяко предположение те сверяват с „умниците“. Без това доверие нямаме шанс да си върнем хората от „Ръката“, нямаме шанс да поправим злините, нанесени от Нау.

Рита и Джау. Кутийката стоеше върху комплекта на Езр. Странно. Паяците не бяха настояли да бръкнат в него или в другите му неща. Езр се оклюма.

— Добре. Но след тази среща никой не е собственост на никого. Сделката става невалидна — с други думи, аз я правя невалидна. — Той прекъсна връзката, преди да успеят да му отговорят. В края на краищата, нямаше значение какво ще му кажат.

Почти всеки ден те предприемаха мъчителното изкачване към една и съща противна зала за конференции. Зинмин твърдеше, че това била личната канцелария на шефа на Разузнаването, „Светла и просторна стая с ниши и изолирани стойки“. Е, ниши имаше — тъмни врязани комини със скрити леговища на върха. А видеоекраните по всички стени постоянно предаваха безумни картини. Налагаше се двамата със Зинмин да вървят по студен камък, за да седнат на купчина кожи. Обикновено присъстваха четирима-петима Паяци и почти винаги — Ъндървил или Колдхейвън.

Но преговорите всъщност вървяха добре. Тъй като Фокусираните подкрепиха историята му, Паяците като че повярваха на онова, което Езр имаше да каже. Като че разбираха колко хубаво може да стане, ако само малко си сътрудничат. Разбира се, Паяците можеха да имат дял в диамантените скали. Щяха да прехвърлят технология долу без ограничения в замяна на достъп за човеците до планетата. С времето диамантените скали и временните убежища щяха да бъдат преместени на висока орбита около Арахна и можеха съвместно да изградят корабостроителница.

Да седиш Ксек наред с Паяците всеки ден беше изтощително преживяване. Човешкият мозък не бе проектиран така, че да изпитва топли чувства към подобни създания. Те сякаш нямаха очи — само кристалните черупки, виждащи много по-добре от всяко човешко зрение. Никога не можеше да определиш какво точно гледат. Ръцете, с които се хранеха, постоянно мърдаха — Езр тепърва започваше да осъзнава значението на тези жестове. А когато жестикулираха с основните си ръце, движенията бяха резки и агресивни, като на атакуващ звяр. Въздухът миришеше на горчиво и застояло, мирисът ставаше най-силен, когато се стълпяваха още паяци. И другия път ще си носим собствени тоалетни. Краката на Езр бяха започнали да се изкривяват от опитите да се приспособи към местните клозети.

Зинмин правеше по-голямата част от интерактивните преводи. Но Триксия и останалите бяха налице и понякога, когато беше желателна по-голяма прецизност, нейният глас произнасяше думите на Ъндървил или Колдхейвън. Ъндървил, непреклонното ченге. Колдхейвън, лъскавият млад генерал. Гласът на Триксия, за ушите на други.

Нощем му се явяваха сънища, често — по-неприятни от реалността, с която се сблъскваше денем. Най-лошите бяха онези, които разбираше. Триксия му се явяваше — гласът и мислите й се плъзгаха напред-назад между момичето, което някога познаваше и чуждоземните съзнания, които сега я притежаваха. Понякога, докато говореше, лицето й се превръщаше в лъскава черупка и когато той я питаше за промяната, тя му отвръщаше, че просто си въобразява. Това беше една Триския, която завинаги щеше да остане Фокусирана, омагьосана, изгубена. Киви също се явяваше в много от сънищата му — понякога малкото хулиганче, понякога — такава, каквато беше, когато уби Томас Нау. Разговаряха и тя често му даваше съвети. В сънищата те винаги имаха смисъл — но когато се събудеше, не си спомняше подробностите.