Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Джирлиб тържествуваше.

— Предполагам, че това решава спора. Те са си въобразявали, че като ни разкарват в онази затворена товарна кола, няма да се сетим. Но ние вече знаем.

Надигайки се, Вики зае по-удобна поза. Двете с Гокна се спогледаха. Джирлиб беше най-умният, но когато ставаше въпрос за гадни номера, не можеше да се сравнява с класата на сестрите си. Отговорът на Гокна беше благ — отчасти защото се опитваше да бъде мила, отчасти защото всеки остър тон щеше да накара бебетата да се сгушат отново.

— Джирл, не ми се струва, че те изобщо си правят труда да крият нещо от нас.

Джирлиб отметна глава назад — почти неговият „брат ви знае по-добре“ жест. После започна в същия тон:

— Гокна, можеха да ни докарат дотук за пет минути. Вместо това ни друсаха по пътищата повече от час. Какво…

— Мисля, че просто са искали да заобикалят екипите на мама. Нападателите разполагаха с доста коли, които ги подсигуряваха. Два пъти ни притискаха, помниш ли? Може би наистина са опитвали да се измъкнат от града, но са установили, че е невъзможно — Вики махна неопределено с ръка. — Ако имат капчица здрав разум, ще разберат, че сме видели много неща… — помъчи се да запази интонацията си непроменена. Бирбоп и Алекере обикаляха около неподвижно проснатия Брент и тършуваха из джобовете му. — Джирлиб, ние можем да ги идентифицираме. Видяхме шофьора, и жената на товарната рампа на музея…

И тогава тя им разказа за автоматичния пистолет, който видя на пода в музея. Джирлиб неволно се сгърчи от ужас.

— Нали не мислиш, че те са традиционалисти, които се опитват да разстроят татко и генерала? — попита той.

И двете момичета махнаха отрицателно.

— Джирл, аз мисля, че са войници, без значение какво твърдят — заяви Гокна.

Всъщност ги засипаха с лъжи. Когато похитителите се появиха в залата на видеомантията, те заявиха, че са от хората на майка им. Но докато закараха децата дотук, говореха като традиционалисти: „Децата са ужасен пример за благоприличните хора… Не бива да ги нараняваме, но родителите им трябва да бъдат разобличени като перверзни типове, каквито са…“ Такива бяха думите им, но и Гокна, и Вики забелязаха липсата на ентусиазъм. Повечето традиционалисти по радиото със сигурност се разпалваха. А всички, които сестрите лично бяха срещали, се отвращаваха само при вида на деца, родени извън фазата. Обаче похитителите им запазваха хладнокръвието си. Зад думите им прозираше, че гледат на децата като на багаж. Под професионалните маски Вики зърна проблясъците единствено на две чувства. Водачът им наистина се вбеси, когато Брент смаза двама от хората й… и от време на време прозираше някакво тайно съжаление към самите деца.

Вики виждаше как Джирлиб се сепва, когато изводите й улучват целта, но успя да запази мълчание. Два бурни изблика смях сложиха край на мрачния му самоанализ. Алекере и Бирбоп не обръщаха никакво внимание на Гокна, Вики или Джирлиб. Бяха открили въжето за игра, което Брент криеше в джоба си. Алекере отскочи назад и издърпа въжето за единия край. Бирбоп се хвърли към нея, за да го хване, закръжи с бясна скорост около Брент, като че ли се опитваше да овърже краката му.

— Ей, Брент, мислех, че си надраснал тези глупости! — пошегува се с престорена бодрост Гокна.

Отговорът на Брент дойде бавно и някак отбранително:

— Когато не се занимавам с конструкторите си, започва да ми става скучно. А с въжето можеш да си играеш навсякъде.

Честно казано, Брент беше факир в усукването на въже. Когато беше по-малък, той често го навиваше на гърба си и използваше всичките си крака и ръце — дори тези, с които се хранеше — за да го усуква във все по-сложни и сложни фигури. Беше някакво странно, объркващо хоби, но Брент го обичаше.

Бирбоп грабна края на въжето от ръцете на Алекере и запълзя нагоре по стената, като ловко се възползваше от всяка възможност за захващане. Само най-малките умееха да се катерят така. Когато стигна почти до прозореца, той хвърли въжето към сестра си, предизвиквайки я да се опита да го свали оттам. Тя хвана въжето и смъкна брат си надолу, но Бирбоп го отскубна от хватката й и се покатери още малко нагоре. Точно както правеше Рапса, но доста по-чевръсто.

— Бирбоп! Слез долу! Ще паднеш! — Вики осъзна, че в този момент говори точно като баща си.

Стените се стесняваха нагоре, и нагоре, над бебето. На върха, петнайсетина метра над главите им, беше малкото прозорче. Вики видя как зад нея Гокна ахва от смайване.