Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Но защо в такъв случай не са убили две от децата? Това е щяло да улесни бягството им — сдържано зададе въпрос Виктъри.

— Нямаме представа, мадам. Полковник Ъндървил мисли, че те все още са на наша територия, дори може би в Принстън.

— Нима? — скептицизмът й се бореше с надеждата. — Виждам, че Белга овладява положението страшно бързо, пък и нападателите също имат проблеми… Добре. Това ще бъде първата ти голяма вътрешна операция, Рачнер. Но искам да работиш в тясно сътрудничество с Вътрешното разузнаване, градската и икономическата полиция също трябва да се намесят — през следващите няколко дни класическата анонимност на Разузнаването на Съглашението щеше да бъде разкрита. — Опитай да се държиш любезно с хората от местните власти. Не искаме да влизаме във война с тях. Могат да докарат доста неприятности на Короната.

— Да, мадам. Полковник Ъндървил и аз ще патрулираме наред с градската полиция. Когато телефонните линии се възстановят, ще установим с тях нещо като съвместен команден пост в Къщата на хълма.

— Отлично… Май през цялото време ме изпреварваш, Рачнер.

С лека усмивка Тракт се изправи на крака.

— Ще върнем малките ви, шефе!

Смит понечи да отговори, но внезапно зърна две малки главички, които надзъртаха от касата на вратата.

Тракт отстъпи от масата. За кратко никой в стаята не помръдваше. Двете най-малки от децата на Ъндърхил — може би единствените останали живи — свенливо се прокраднаха в стаята. Зад тях влезе шефът на телохранителите им и трима гвардейци. Капитан Даунинг носеше сгънат чадър, но от първи поглед се виждаше, че Рапса и малкият Хрунк не са го използвали. Дрехите им бяха подгизнали и по изпъкналите черни черупки се стичаха дъждовни капки.

Виктъри не се усмихна на децата. Очите й се впиха в мокрите дрехи и чадъра.

— На разходка ли бяхте?

— Не, мамо — отвърна Рапса. За първи път Хрункнер чуваше малката непослушница да отговаря толкова прилежно. — Бяхме с татко, но сега той е зает… Стояхме плътно до капитан Даунинг, между него и останалите…

Тя млъкна и стеснително наклони глава към телохранителя. Младият капитан застана мирно, но имаше ужасения вид на войник след битка, познал поражението.

— Съжалявам, мадам. Аз реших да не използвам чадъра. Исках да гледам във всички посоки.

— Правилно си постъпил, Дарам… И добре, че ги доведе тук.

Тя се изправи и за известно време не отдели очи от децата си. Рапса и малкият Хрунк не помръдваха и също я гледаха. Внезапно, като ударени от електричество, те се втурнаха през стаята към Смит. Гласовете им се извиваха в беззвучен пронизителен писък. Известно време тримата представляваха кълбо от преплетени ръце и крака. После малките се покатериха върху нея, прегръщайки я като баща. Постъпката им отприщи бента на сдържаността им. Сълзите рукнаха като порой, както въпросите. Има ли новини за Гокна и Вики, Джирлиб и Брент? Какво ще стане сега? Не искаха да бъдат оставяни сами.

След известно време изблиците утихнаха. Смит склони глава над рожбите си. Юнърбай се питаше какви мисли минават пред ума й в този момент. Дали днешното отвличане на други две малки деца вместо нейните беше лош късмет или просто некомпетентност? Тя вдигна ръка към Юнърбай.

— Хрункнер, имам една молба към теб. Намери семейство Сюабисм. Помоли ги… предложи им моето гостоприемство. Ако искат да изчакат развръзката на събитията тук, в Къщата на хълма… ще се чувствам поласкана.

Намираха се на голяма височина в някакъв вид вертикална вентилационна шахта.

— Не, не е вентилационна шахта — възрази Гокна. — В истинските шахти има всякакви допълнителни тръби и свързващи кабели.

Не се чуваше и бръмченето на вентилаторни перки, само постоянното свирене на вятъра над главите им. Вики се съсредоточи над изгледа, надвиснал над главата й. На върха — около петнайсет метра над тях — се виждаше решетка на прозорец. Дневната светлина се процеждаше през него и постепенно отслабваше по металните стени на шахтата. На дъното цареше полумрак, но беше достатъчно светло, за да различат очертанията на спални рогозки, химическа тоалетна и метален под. С напредването на деня затворът им неизменно ставаше по-топъл. Гокна беше права. Бяха изследвали достатъчно къщата си, за да знаят точно как изглежда вътрешността на подобни съоръжения. Но какво друго може да бъде?

— Вижте тези петна! — тя посочи дисковете, които бяха запоени тук-там върху стените. — Сигурно мястото е изоставено. Не, може все още да се строи…