Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Четирима от новодошлите бяха възрастни от сегашното поколение. Бяха високи колкото хората от охраната на майка й. Но те нито спряха, нито показаха изненада при вида на децата. Дрехите им бяха същите неподлежащи на описание купешки сака, които Вики намяташе в Къщата на хълма. Водеше ги едра представителка на последното поколение с вид на младши сержант. Вики почти изпита облекчение — това трябваше да са хората, които ги следваха според Брент. Но тя не ги познаваше.

Водачът им впи очи във всички и дружелюбно махна на Тренчет Сюабисм.

— Можете да си вървите. Генерал Смит нареди да върнем всички деца в обезопасения периметър.

— М-моля? Не разбирам — Сюабисм объркано вдигна ръце.

Петимата непознати вдървено се отправиха към тях. Водачът им кимна учтиво, но обяснението й прозвуча налудничаво.

— Охрана от двама души просто не е достатъчна за всички деца. Вървете си! Имаме сведения, че тук са възможни проблеми.

Двама от охраната тихо пристъпиха и застанаха между децата и възрастните Сюабисм. Вики усети, че неволно се притиска към Джирлиб и Гокна. Хората на мама никога няма да постъпят така!

— Съжалявам, но случаят е спешен.

Толкова неща, съвсем объркващи и безсмислени, се случиха изведнъж. Тренчет и Алендон закрещяха едновременно. Паниката се смесваше с гнева в гласовете им. Двамата най-едри непознати ги изблъскаха далеч от децата. Единият бръкна в раницата си.

— Ей, изпуснахме един!

Брент!

Много високо над главите им нещо помръдна. Изложбата на видеомантията се състоеше от високи плотове с наредени тръби. С неумолима грация най-близкият се стовари на пода. Картините се пръснаха в искрящи светлинки. Разнесе се звук на смачкващ се метал. Вики зърна Брент, който с всички сили разрушаваше конструкцията.

При удара на плота подът потрепери. Наоколо се разнесоха гърмежите на имплодиращи видеотръби, свистенето на разкъсани проводници за високо напрежение. Плотът се стовари между Вики и семейство Сюабисм — точно върху двама от непознатите. Тя видя как ярката им кръв плисна по мрамора. Две безжизнени предни ръце стърчаха изпод плота. Малко извън обсега им лежеше пистолет с къса цев.

После времето се върна. Нечии ръце грубо сграбчиха Вики през тялото и я издърпаха назад. От другата страна на похитителя й Гокна и Джирлиб викаха. Чу се тъпо хрущене. Гокна запищя, а Джирлиб замлъкна.

— Водачо, какво да правим с…

— Няма значение! Хванахме и шестте деца! По-бързо! По-бързо!

Докато я носеха през залата, Вики успя да хвърли поглед назад. Но непознатите бяха оставили мъртвите си другари, а падналият плот не позволяваше да види къде са възрастните Сюабисм.

Хрункнер Юнърбай никога нямаше да забрави този следобед. За първи път през всичките години, откакто познаваше Виктъри Смит, той я видя в състояние, близко до пробив в самообладанието. Малко след обяд безумното обаждане пристигна по микровълновия предавател. Шерканер Ъндърхил пренебрегна всички военни устави, за да съобщи за отвличането. Генерал Смит затвори линията на Шерканер и свика персонала си на извънредно заседание. Изведнъж от директор на проект Хрункнер Юнърбай се оказа нещо като… прост сержант. Хрункнер подготви тривитловия й самолет за полет, като заедно с низшия персонал провери всички системи за сигурност. Той нямаше да допусне генералът да бъде изложена на никакъв риск. Враговете обичат да създават критични ситуации. И точно като си въобразиш, че на света няма нищо по-важно от дадения случай, те нанасят удар върху истинските си цели.

Тривитловият самолет прелетя разстоянието от Териториалното командване до Принстън за по-малко от два часа. Но апаратът не беше летящ команден център. Подобен лукс не се вписваше в сегашния бюджет. За тези два часа генералът разполагаше само с бавен безжичен телеграф. Това означаваше два часа без командните и контролни пултове на Териториалното командване, както и равностойното оборудване в Принстън. Два часа в изслушване на непълни рапорти и опити за координиран отговор. Два часа мъка, гняв и разяждаща несигурност. В средата на следобеда те се приземиха и след още половин час стигнаха Къщата на хълма.

Колата още не беше спряла, когато Шерканер Ъндърхил отвори широко вратите и ги извлече навън. Той сграбчи Юнърбай за ръката и през него заговори на генерала:

— Добре че си довела Хрункнер. Имам нужда и от двама ви.

Вкара ги в преддверието и ги повлече надолу, към своите помещения на приземния етаж.