Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— И ти ли мислиш като мен? — попита Вики.

— М-май да… Когато беше малка, Рапса можеше да изпълзи догоре…

Похитителите им не бяха предвидили всичко. Всеки, гледал бебета, щеше да се сети. Но и водачката, и другите мъже-похитители бяха млади, от сегашното поколение.

— Ако падне обаче…

Тук нямаше нито предпазни бебешки мрежи, нито дебел килим, които да омекотят евентуално падане. Двегодишното момченце вероятно тежеше между седем и девет килограма. Всички бебета обичаха да се катерят — като че ли усещаха, че когато пораснат, ще станат тежки, ще зависят от стълби за качване и ще умеят да изпълняват само най-простите скокове. Бебетата падаха много по-далече без сериозни наранявания, отколкото възрастните. Но все пак едно продължително падане от голяма височина можеше да се окаже смъртоносно. Но двегодишните деца не го знаеха. Само едно подмятане и Бирбоп щеше да се втурне към прозорчето на върха. Шансовете му за успех бяха добри…

Обикновено Вики и Гокна се впускаха във всяко необмислено начинание, но тук ставаше дума за чужд живот… Известно време двете се гледаха втренчено.

— Н-не знам, Вики…

Но ако не предприемеха нищо, бебетата сигурно щяха да бъдат убити както и всички останали. Последиците от всичките възможности за избор можеха да бъдат ужасяващи. Изведнъж Вики изпита страх, какъвто не беше усещала през живота си. Тя прекоси помещението и се изправи под усмихнатия Бирбоп. Като чужди, ръцете й се протегнаха, за да приласкаят бебето надолу. С усилие на волята Вики свали ръце и се помъчи да заговори с лек, шеговит тон.

— Здрасти, Бирбоп! Ти дали ще можеш да занесеш въжето чак до малкото прозорче?

Бирбоп изви глава назад. Бебешките му очи се втренчиха нагоре.

— Разбира се!

И веднага заприпка към върха, като заобикаляше отляво и отдясно запоените към стената дискове. Все по-нагоре и все по-нагоре. Длъжници сме ти, малчо, дори да не го осъзнаваш!

На пода Алекере закряска от яд, че цялото внимание е приковано към братчето й. Тя рязко разтърси въжето и Бирбоп се залюля на три ръце, вкопчил се в тясна издатина на десетина метра височина. Гокна я грабна, изтегли въжето от ръцете й и я подаде на Джирлиб.

Вики се мъчеше да обуздае ужаса, сковал ума й. Наблюдаваше как бебето се изкачва все по-високо и по-високо. А какво ще правим, ако успеем да се доберем до прозореца? Ще хвърляме бележки навън? Но те не разполагаха с нищо за писане, нито знаеха точното си местоположение, нито имаха представа в каква посока вятърът ще отнесе бележката им… И тогава проумя как могат да бъдат решени два проблема едновременно.

— Брент, дай си дрехата — и даде знак на Гокна да му помогне при събличането.

— Ей сега!

И в следващия момент сестра й задърпа ръкавите и крачолите му. Отначало Брент ги изгледа смаяно, но после схвана идеята и се зае да й помага. Дрехата му беше почти толкова широка колкото на Джирлиб, но на гърба й не бяха направени процепи. Тримата я опънаха над пода, като се въртяха плахо в кръг и се опитваха да следват страничните движения на стигналия високо Бирбоп. Може би дори да падне… Но в приключенските романи пишеше, че тази предпазна мярка винаги помага. Неизвестно защо, но просто не можеха да си представят такъв успех, докато стояха отдолу с опънатата помежду им дреха.

Алекере още цвъртеше и се мъчеше да се изтръгне от ръцете на Джирлиб. Бирбоп й се изсмя. Беше напълно щастлив, че е обект на всеобщо внимание, че прави нещо, за което при други обстоятелства щеше да бъде наказан с бой. Дванайсетина метра височина. Изкачването му се забавяше. Дупките за захващане на ръцете и краката му ставаха все по-редки. Беше подминал основните скрепителни болтове. Няколко пъти за малко не изпусна въжето, докато го прехвърляше от ръка в ръка. Набра се нагоре, хванал се за невероятно малка издатина, премести останалите си три крака странично… И една от ръцете му се вкопчи в решетката на прозорчето. В следващия миг силуетът му се открои на върха.

Освен предните очи бебетата имаха само още един чифт и бяха принудени да се извъртат, за да погледнат зад себе си. Но тогава за първи път Бирбоп погледна надолу. Триумфалният му кикот замря, когато установи колко далече е стигнал. Беше толкова високо, че дори бебешките му инстинкти подсказваха, че го грози опасност. Неслучайно родителите не позволяват на децата си да се катерят където им хрумне. Несъзнателно Бирбоп се вкопчи с ръце и крака в решетката.