Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Да — каза Джирлиб, — всички ремонти са скорошни. Те просто са запоили пътищата за достъп. Работа за един час!

Гокна кимна, без дори да се опита да проумее последното му изречение. Толкова неща се промениха от сутринта. Джирлиб вече не беше незаинтересованият гневен арбитър на техните препирни. Беше подложен на по-силно напрежение от когато и да било, и тя усещаше как се разкъсва от горчива вина. Освен Брент той беше най-големият. И допусна това да се случи. Но се стараеше да прикрие болката си. Проявяваше повече търпение от всеки друг път.

Когато заговори, сестрите му внимателно го заслушаха. Дори ако пренебрегнеха факта, че той е почти възрастен, умът на брат им превъзхождаше техните.

— Струва ми се, че знам къде точно се намираме…

Сгушените на гърба му бебета се размърдаха и го прекъснаха. Козината на Джирлиб не беше достатъчно гъста, за да им осигури необходимото удобство и той вече започваше да вони. Алекере и Бирбоп редуваха изисквания за незабавна доставка на родителите им и скъсващо нервите мълчание. След това с всички сили се вкопчваха в гърба на бедния Джирлиб. Сега като че ли се връщаха към шумния метод. Вики се пресегна и примами Алекере в прегръдката си.

— И къде? — попита Гокна, но в тона й не се долавяха заядливи нотки.

— Виждате ли опознавателните мрежи? — посочи нагоре Джирлиб. Опознавателните мрежи бяха свежи, тънки парчета коприна, които се развяваха над решетката от полъха на вятъра. — Всички видове са различни. Тези горе са типични за Принстън и околностите, но те се поставят на най-високите места. Покривът на Къщата на хълма едва ли е достатъчно издигнат за тях. Затова мисля, че още сме в града и сме толкова високо, че сигурно се виждаме от мили. Или са ни затворили някъде из хълмистата местност, или в новия небостъргач в градския център.

Алекере се разплака отново. Вики нежно я залюля в ръцете си. Малкият Хрунк винаги се успокояваше от тези движения, но… Чудо! Хлиповете на Алекере заглъхнаха. Може би беше толкова отчаяна, че нямаше сили да издава силни звуци. Да, ама не! След няколко секунди бебето се усмихна немощно и започна да се извива в ръцете й, за да огледа всичко. Беше страхотно малко същество! Вики отново го залюля и каза:

— Добре, може да са пътували дотук в кръг… но чак пък в центъра на града. Чухме няколко прелитащи самолета, но къде са обичайните улични шумове?

— Навсякъде!

Това бяха почти единствените думи, които Брент изрече след отвличането им. Бавен и тъп — това беше Брент. Но той беше единственият от тях, който разбра какво се случва тази сутрин. Той беше единственият, който се отдели от останалите и се притаи в мрака. Брент беше едър за възрастта си, но можеше да се осакати при срутването на експозицията върху враговете им. Докато ги влачеха към задния вход на музея, той не се съпротивляваше и не продумваше. Запази мълчание и през целия път. Само махна с ръка, когато Джирлиб и Гокна го попитаха дали е добре.

Впрочем изглеждаше, че една от предните му ръце е спукана и поне още една е ранена. Но Вики го разбираше. Брент се чувстваше толкова засрамен колкото Джирлиб — и още по-безполезен. Отначало се сви в намръщена купчинка. Но след първите четири часа на пленничеството започна да куцука из затвора им, като почукваше и стържеше по метала. От време на време се просваше с разперени крайници на пода — като че се преструваше на мъртъв или изпаднал в безкрайно отчаяние. Точно такова беше поведението му и сега.

— Не ги ли чувате? — попита той. — Слушайте с корема си.

От години Вики не беше играла на тази игра. Но и тя, и останалите последваха примера му. Прилепиха се плътно към пода, като се стараеха да не се отлепват от повърхността. Позата не беше много удобна, пък и не позволяваше да се държиш за нещо. Алекере рязко скочи от ръцете на Вики. Бирбоп се присъедини към сестра си. Двамата топуркаха от едно дете до друго и ги блъскаха силно. След малко започнаха да се кискат.

— Шт! — нежно им подвикна Вики.

Бебетата само се разсмяха още по-силно. От колко време Вики безмълвно се молеше доброто им настроение да се възвърне? А сега само копнееше те да млъкнат за миг. Тя изтласка образите им от съзнанието си и се помъчи да се съсредоточи. Бръмммм… Не беше точно шум, или нямаше как да го долови с ушите в главата си. Но можеше да почувства преминаването му по долната страна на черупката си. Ритмично подземно бръмчене… и други вибрации, които се усилваха и стихваха. Неволно й напомни за барабаненето, което усещаше в крайчеца на краката си, докато се разхождаше из центъра на града. Ето! Характерното горене при рязкото удряне на спирачки…