Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Не успяха да го убедят, че никой от тях не може да се качи при него, за да го свали долу, както и че трябва да слезе оттам сам. Вики изобщо не си беше представяла възникването на такъв проблем. В случаите, при които Рапса или малкия Хрунк се покатерваха на непозволени височини, те не срещаха затруднения по обратния път.

Точно когато изглеждаше, че Бирбоп е изпаднал в състояние на продължително вцепенение, сестричката му спря да плаче и започна да му се присмива. След това не беше трудно да го убедят да прехвърли въжето през решетките и да го използва вместо скрипец при спускането.

Повечето бебета сами стигаха до подобен извод. Може би спускането по въже на игра възбуждаше някакви забравени животински нагони. Бирбоп започна да се плъзга надолу, обхванал здраво низходящата част на въжето с петте си крайника. С другите три задържаше възходящата. Но след като преодоля няколко метра, му стана ясно колко лесна е играта на въже. След миг вече се държеше с три ръце, после — само с две. Накрая се отблъсна от стената с крака и полетя надолу като тарант в атака. Отдолу Вики и останалите заскачаха в кръг, като напразно се стараеха да задържат импровизираната си предпазна мрежа под него.

Най-накрая разполагаха с двойно въже, преметнато през решетката. Двата му края се спускаха чак до пода. То се въртеше и усукваше и сякаш излъчваше стаена енергия.

Двете сестри започнаха спор коя от тях да поеме следващата задача. Вики излезе победителка. Тя беше най-лека от всички, тежеше около трийсет и пет килограма. Докато Брент и Гокна разкъсваха копринената подплата на дрехата, Вики дръпна силно въжето. После увисна на него. Подплатата беше боядисана в червени и ултрачервени фигури. Освен това беше направена от отделни рула, подредени в пластове. При разпарянето на шевовете се образува знаме, леко като дим, но широко почти пет метра. Някой със сигурност щеше да го забележи.

Гокна сгъна подплатата в малко каре и й я подаде.

— Мислиш ли, че въжето ще те издържи?

— Разбира се!

Надявам се! Въжето беше гладко и еластично, както трябваше. А какво ще стане, ако се разпъне до краен предел?

Но думите на Брент я успокоиха повече от всякакви пожелания за успех.

— Сигурен съм, че ще издържи. Обичам да окачам тежести в проектите си. Взех това въже от лабораторията на механиците.

Вики свали дрехата си, грабна импровизираното знаме с ръцете, с които се хранеше, и потегли нагоре. Със задното си зрение виждаше как останалите са се струпали в разтревожен смаляващ се кръг около „предпазната мрежа“. Ако някой с нейните размери паднеше, трябваше да разчита на невероятен късмет. Придвижваше се с подскоци, като се отблъскваше с крака от стената. В действителност беше лесно. Дори възрастен нямаше да се затрудни при вертикалното изкачване с двете поддържащи въжета — докато те издържаха тежестта му. Вики наблюдаваше едновременно примката, стената, както и вратата на помещението под себе си. Интересно защо досега не предвиди възможността за евентуално прекъсване на заниманията им. Но успехът беше толкова близо. Всичко обаче щеше да бъде напразно, ако на някого от главорезите му хрумнеше да надникне точно в този момент. Още само няколко метра…

Вики промуши предните си ръце през решетката и се надигна, за да поеме глътка свеж въздух. Нямаше откъде да надникне, а и пръчките бяха толкова гъсто наредени, че дори и бебе не би успяло да провре глава отвън. А, какъв изглед! Бяха на върха на едно от гигантските нови здания, поне трийсет етажа над повърхността. Прихлупеното над главата й небе, жестоките напори на вятъра около прозорчето. Надолу конструкцията на сградата скриваше голяма част от полезрението й, но Принстън се простираше пред очите й като великолепен макет. Различи ясно някои улици, по които се движеха автобуси, коли, хора. Само ако погледнеха към тях… Вики разви подплатата на дрехата и я прекара през решетката. Вятърът почти изтръгна материята от ръцете й. Тя я сграбчи с всички сили и връхчетата на ръцете й пробиха плата. Толкова е тънка! Внимателно, нежно, Вики пусна краищата и ги завърза на четири различни места. Вятърът развя цветното каре над сградата. Платът заплющя. Понякога се издигаше и почти закриваше прозорчето, а после се снишаваше покрай каменната стена извън полезрението й.

Вики хвърли последен поглед към свободата. Навън — при сливането на земята с облаците — хълмовете на града изчезваха в мрака. Ограничената гледка не й позволяваше да се ориентира. А някъде там съществуваше хълм, не толкова висок като останалите, но със спиралообразни улици и постройки. Къщата на хълма! Можеше да проследи целия път до дома!