Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Какво ти става, Силипан? Казах ти, че имаме нужда от… — Анне Рейнолт се промъкна в стаята. Като че картината веднага й се изясни, но нямаше от какво да се оттласне, за да изскочи навън.

А Фам беше също толкова бърз, колкото и тя. Ръката му помръдна, малкият арбалет стреля и Рейнолт се загърчи. Миг по-късно странен тъп звук разтърси тялото й. Фам се обърна към Тръд — сега се усмихваше още по-широко.

— Експлозивни стрели — не знаеш ли? Влизат вътре и после — бам! — червата ти стават на кайма.

Тръд беше пребледнял като платно.

— Ъъъ… ъъъ… — той гледаше втренчено тялото на бившата си шефка-робиня, и като че всеки момент щеше да повърне.

Фам блъсна Силипан в гърдите с малкия арбалет. Тръд се втренчи в дулото, скован от ужас.

— Тръд, приятелю, какво си се оклюмал? Ти си добър Новороден. Рейнолт беше просто „умна глава“, част от мебелировката. — Той махна към тялото на Рейнолт. Конвулсиите утихваха и преминаваха в отпуснатостта на току-що настъпилата смърт. — Така че дай да разкараме тоя боклук оттука, а после ще ми покажеш как да прекъсна връзката на „умните глави“ — той се ухили, дръпна се назад и докопа тялото. Когато Тръд тръгна към вратата, се виждаше, че трепери.

В мига, в който Силипан му обърна гръб, нехайната хватка, с която Фам стискаше Анне, стана нежна, внимателна. Господи, звукът беше все едно от истински заряд, а не упойваща инжекция, която вдига много шум. Беше използвал този номер преди половин живот — ами ако сега беше оплескал работата? За първи път от началото на акцията паниката се промъкна в адреналиновия поток. Прокара длан по гърлото й… и напипа силен, ритмичен пулс. Анне се намираше под пълна упойка, но нищо повече.

Фам отново лепна хищната усмивка на лицето си и последва Тръд в груповата стая на „умните глави“.

В крайна сметка новинарските компании се смяха последни. И какво, като Службите за сигурност на Съглашението скриха как мама слиза от летателния апарат? Само след минути тя премина територията на Южната земя, а местните новинарски служби си умираха да покажат Виктъри Смит, заедно с всичките й придружители. Няколко минути камерите се намираха толкова близо, че тя виждаше вътрешния израз на ръцете, с които се храни на генерала. Мама изглеждаше спокойна, истински войник, както винаги… но за няколко минути Виктъри Лайтхил се почувства повече малко дете, отколкото лейтенант от Разузнавателната служба. Беше толкова лошо, колкото и онази сутрин, когато Гокна загина. Мамо, защо поемаш този риск? Но Вики знаеше отговора на този въпрос. Генералът вече не беше толкова важна за огромната контраизмама, която бяха създали двамата с татко. Сега тя можеше да помогне на онези, които бе поставила под най-голяма заплаха.

Клубът на редниците беше претъпкан с паяци, които по това време иначе щяха да спят или да са си намерили други забавления. Тук беше най-близкото място, откъдето можеха да се върнат на работа. Но този път, както никога, „работата“ явно беше най-важното нещо за всеки паяк.

Виктъри се промъкна между игралните автомати и дискретно даде знак на хората си, че всичко е супер. Най-накрая се отпусна на една стойка до Брент. Брат й беше все така с игралния шлем. Ръцете му непрекъснато щъкаха по таблото. Тя го потупа по рамото.

— Мама ще започне да говори всеки момент — напомни му тихо.

— Знам — беше всичко, което Брент каза по въпроса. — Чудовище номер девет вижда нашата операция, но продължават да го мамят. Според мен проблемът е локален.

Вики едвам се сдържа да не смъкне шлема от главата на брат си. По дяволите. Все едно съм глуха и сляпа! Вместо това извади телефон от дрехата си и набра номер.

— Здравей, татко! Мама започна да говори.

Речта беше кратка и добра и блокира заплахата от Юг. Е, и какво? Все още беше твърде рисковано да се отиде там. На мониторите над бара Вики гледаше как генералът връчва официалното си предложение на Тим, за да го предаде на парламента. Може би това щеше да доведе до добър резултат. Може би пътуването си струваше. Изминаха няколко минути. Камерите в Парламентарната зала сновяха напред-назад из все по-силно надигащата се врява. Мама беше слязла от платформата заедно с чичо Хрунк. Раздърпан дребосък в тъмни дрехи се приближи до тях. Педуре. Започнаха да спорят…

И изведнъж всичко това изгуби значение. Брент се наведе към нея.

— Лоши новини — обади се той, без да сваля шлема от главата си. — Загубих всички. Дори и стария ни приятел.