Върнър Виндж - Убежище в дълбината

После вече не остана време. Нау се издърпваше от клон на клон, мяташе се през откритите пространства под горския балдахин. Наоколо трещяха чупещи се клонаци — водата заливаше дърветата и папратите, звук, който едновременно напомняше и за пожар, и за влага. Водната стена се разкъса на милион фрактални пръсти, които се гърчеха, разгъваха, сливаха. Тя докосна ръба на рояк пеперуди и свистящата им песен мигом се разнесе — Нау никога не ги беше чувал да пеят по-силно. После водата погълна рояка.

Марли изскочи пред него и се обърна.

— Водата е препречила пътя ни към главния вход!

В капан — тъкмо както каза Търговецът.

Четиримата се запридвижваха успоредно на парковата стена. Над тях водният покрив се спускаше все по-ниско — отдавна беше залял върховете на дърветата и продължаваше да се спуска. Слънчевата светлина бе сияние, идващо от всички посоки през десетки метри вода. Водата в езерото беше само толкова. Из целия парк щеше да има огромни въздушни „джобове“ — но те нямаха късмет. Тяхното пространство беше неголяма подводна „пещера“. От всички страни ги обкръжаваше вода.

Трябваше да влачат Али Лин от клон на клон. Той като че беше омагьосан от водния дух и изобщо не подозираше за опасността.

Може би …

— Али! — повика го рязко Нау.

Али Лин се обърна. Но не се мръщеше — усмихваше се .

— Моят парк е унищожен. Но сега виждам нещо по-добро, нещо, което никой не е правил досега. Можем да направим истинско микрогравитационно езеро — мехурчетата и капките ту ще изскачат от него, ту ще се вливат. Има животни и растения, които бих могъл…

— Али… Да! Ще построиш по-хубав парк, обещавам ти. Сега… искам да знам, можем ли да излезем от парка по някакъв начин, без да се удавим преди това?

Слава Богу, „умната глава“ виждаше предимство в случилото се. През последните няколкостотин секунди главният интерес на Али бе възпрепятстван отново и отново. Обикновено верността на „умните глави“ бе несломима, но решаха ли, че заставаш между тях и тяхната специалност… След миг Али сви рамене и каза:

— Разбира се. Зад онзи камък има шлюз. Така и не го запоих.

Марли се гмурна към камъка. Шлюз тук? Без очилата Нау не знаеше нищо. Но имаше десетки шлюзове, излизащи в парка — каналите, които използваха, за да доставят лед от повърхността.

— „Умникът“ е прав, сър! А и шифрите за отваряне работят.

Нау и останалите заобиколиха скалата и погледнаха в отворената от Марли дупка. Междувременно стените на тяхната въздушна пещера — техният мехур — се раздвижиха. След още трийсет секунди и това място щеше да се намери под водата. Марли погледна Нау и по лицето му се прокрадна сянка на триумф.

— Господарю, там вътре ще сме в безопасност от водата, но…

— Но оттам нататък няма къде да отидем. Точно така. Знам. — Каналът завършваше със запечатан люк, а зад него имаше вакуум. Изход нямаше. Бавно въртящ се воден сталактит плисна върху главата на Нау и го накара да приклекне до Марли. Спускащият се куп вода се отдръпна назад и за миг таванът се издигна. Стъпка по стъпка изгубих почти всичко. Невероятно. И изведнъж Пастирът осъзна, че онова, за което се беше изпуснал Езр Вин, сигурно беше вярно, Фам Тринли не беше Замле Енг — това беше удобна лъжа, скроена за Томас Нау. През всички тези години неговият най-голям герой — и затова, най-смъртният му възможен враг — е бил на една ръка разстояние от него. Тринли е Фам Нувен. За първи път, откакто беше дете, парализиращ страх скова Нау.

Но дори и Фам Нувен си имаше недостатъци — неговата трайна морална слабост. Цял живот съм изучавал кариерата на този човек, вземал съм всичко добро от него. Както и всички останали, и аз познавам недостатъците му. И зная как да ги използвам. Огледа другите — преценяваше с какви хора и оборудване разполага: старец, когото Киви обичаше, малко комуникационна апаратура, малко оръжия и малко стрелци. Щяха да стигнат.

— Али, няма ли изходи на оптични влакна от външния край на тези шлюзове? Али!

„Умната глава“ отлепи поглед от развълнувания таван.

— Да, има. Докато сваляхме леда, ни беше нужна внимателна координация.

Той махна на Марли към входа на шлюза.

— Всичко е наред. Това ще свърши работа. — Един по един, те се промъкнаха през тесния отвор. Дъното на мехура се удари в земята и се спука. Сега почвата бе залята с половин метър вода, която продължаваше да се надига. Тунг и Али Лин се вмъкнаха, целите опръскани. Цирет се шмугна последен и затвори плътно капака зад тях. Няколко десетки литра воден дух също успяха да влязат — сега те бяха просто разлята кална вода. Но от другата страна на капака чуваха как морето напира.