Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Един войник се изкачи до средния люк на кораба. Люкът се отвори и… камерата спря да предава. Картината бе заменена от кралския печат.

Последва смаян смях, после — ръкопляскания и дюдюкания.

— Браво на генерала! — кресна някой. Също колкото и всички останали, хората тук искаха да знаят какво става в Далечния юг, но и изпитваха отколешна неприязън към новинарските компании. Смятаха последните, твърде открити дискусии за лична обида. Лайтхил огледа членовете на екипа си. Повечето наблюдаваха екрана, но без особен интерес. Вече знаеха какво става и, както бе предположил старши сержант Кресльо, очакваха да го видят с очите си много скоро. За съжаление телевизията не можеше да им помогне. В дъното на стаята, далеч от бара и от телевизора, неколцина закоравели играчи се бяха скупчили около компютърните игри. Включително трима от хората на Лайтхил. Брент се беше залепил за тях откакто се мотаеха тук. Брат й седеше наведен над един изработен по поръчка пулт за игра. Шлемът покриваше почти изцяло главата му. Като го погледнеш, никога не можеше да предположиш, че светът се клатушка на ръба на унищожението. Вики слезе от стойката и тихо се приближи към машините.

За цялото трийсет и пет годишно съществуване на кръчмата това бе най-прекрасният й миг. Но кой знае, може би ще продължим и по-нататък, ще започнем да развиваме истински бизнес. И по-странни неща бяха ставали. Пивницата на Бени беше центърът на обществото в тяхната странна общност на L1. Много скоро тази общност щеше да включва и друга раса, първата срещната от човечеството високотехнологична раса на пришълци. Кръчмата можеше да се окаже и център на тази чудесна комбинация.

Бени Уен плаваше от маса към маса, насочваше помощниците си, поздравяваше клиентите. И все пак сегиз-тогиз вниманието му се отплесваше към невероятното бъдеще — опитваше се да си представи какво ли ще бъде да сервира на Паяците.

— Пиенето в крилото в дъното е свършило, Бени — чу в ухото си гласа на Хънт.

— Питай Гонле, татко. Тя обеща да достави каквото е нужно — той се огледа и мярна Фонг в края на един тунел от цветя и лозници, в източното крило на салона.

Бени не чу какво отговори баща му. Вече разговаряше с компания Новородени и Чуенг Хо, накацали около една току-що освободена маса.

— Добре дошли, добре дошли… Лара! Не съм те виждал от толкова Бдения! — Гордостта от обстановката в кръчмата и радостта от срещата със стари приятели се смесваха и го сгряваха.

След кратък разговор той се оттегли към следващата маса, после — към по-следващата, като през цялото време следеше цялостната ситуация със сервирането. Дори когато и Гонле, и татко бяха на работа, те едвам успяваха да насочват помощниците.

— Тя е тук, Бени — прозвуча гласът на Гонле в ухото му.

— Тя дойде! — възкликна той в отговор. — Ще я посрещна на предната маса! — той се оттласна навътре, към централния салон. Всички шест главни разклонения разполагаха с крила за клиенти. Пастирът им бе позволил, дори ги бе насърчил да съборят стените и да усвоят пространството, заемано някога от зали за събрания. Сега кръчмата беше най-голямото отделно помещение тук. След Езерния парк тя представляваше и най-голямото отделно обитаемо пространство в L1. Днес почти три четвърти от всички Новородени и Чуенг Хо застъпваха Бдение едновременно — ускорената подготовка за спасяването на Паяците беше достигнала кулминацията си. В краткото време преди последния напън практически всички бяха тук, в пивницата на Бени. Това беше колкото „събиране след години“, толкова и спасение, и ново начало.

Центърът на пивницата бе зает от двадесетостенник от екрани — палатка от най-добрите останали им видеотапети. Едновременно изглеждаше първобитно и създаваше топло, обединяващо чувство. От всички посоки клиентите съзерцаваха едни и същи гледки. Бени се плъзгаше бързо през празното пространство — краката му минаха на косъм от екраните. По-нататък пред себе си виждаше стотици свои клиенти, десетки маси, сгушени сред лозниците и цветята. Улови се за една лоза и спря грациозно до една маса в горното крило, в края на празнината. „Почетната маса“, както я наричаше Томас Нау.

— Киви! Заповядай, седни, добре дошла! — той се плъзна над масата и спря до жената.

Киви Лизолет му се усмихна колебливо в отговор. Сега беше пет-шест години по-възрастна от него, но изведнъж му се стори много млада и неуверена. Притискаше нещо до рамото си — едно от котенцата от Северната лапа, първото, което Бени виждаше извън Езерния парк. Киви се огледа из пивницата, сякаш се изненадваше, че вижда тълпите.