Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Виктъри Лайтхил се беше отпуснала в полумрака зад бара и наблюдаваше панорама на комерсиални видеофилми на отсрещната стена. Може би най-необичайното в този клуб беше, че я допускаха в него. Лайтхил беше младши лейтенант, естественият враг и противник според мнозина редници. И все пак тукашната традиция повеляваше, ако един офицер притежава нейния чин и е поканен от сержант, присъствието му да се толерира.

Толерираше се, но в случая с Лайтхил всъщност никак не беше добре дошло. Репутацията на нейния екип с техните внезапни инспекции и особената връзка с главнокомандващия на Разузнаването тревожеше средния паяк и го настройваше срещу тях. Да, ама останалите членове от екипа бяха сержанти. Точно в момента бяха пръснати из целия клуб, всеки нарамил пътна раница. Този път и другите редници разговаряха с тях, макар това да не беше точно приятно бъбрене. Дори и онези, които не бяха в Разузнаването, знаеха, че в момента се намират на ръба на война — и че тайнственият екип Лайтхил със сигурност разполага с поверителни данни.

— Смит е заминала за Далечния юг — обади се старшият сержант на бара. — Че кой друг да отиде? — Той извърна глава към един от ефрейторите на Лайтхил и зачака ответна реакция. Ефрейтор Сюабисм само сви рамене — изглеждаше съвсем невинен и, според традиционните критерии, неприлично млад.

— Няма как да знам, сержант. Наистина.

Старшият сержант размаха подигравателно ръцете, с които се храни.

— О, така ли? Е как така тогава всичките лакеи на Лайтхил сте помъкнали багаж? Бих казал, че само чакате да се натоварите на някой самолет за някъде.

Това беше заяждане от онзи вид, който обикновено караше Вики да се задейства — или да отстрани Сюабисм, или, ако е нужно, да запуши устата на старшия сержант. Но в клуба на редниците авторитетът на Лайтхил беше нулев. Освен това смисълът на присъствието им тук беше екипът да се намира извън полезрението на властите. След малко обаче старшият сержант като че се усети, че няма да успее да провокира младия войник и отново се обърна към приятелчетата си на бара.

Вики тихо въздъхна. Прегърби се, чак докато само горните й очи надничаха над бара. Мястото все повече се оживяваше, свистенето на слюнката в плювалниците беше нещо като музика за фон. Разговаряха малко, още по-малко се смееха. Извън дежурство войниците обичайно бяха по-жива тайфа, но умът на тези тук бе зает с много неща. Център на вниманието беше телевизорът. Кооперативът на редниците беше закупил последния модел видео с вариращ формат. В полумрака зад бара Вики се усмихна, въпреки себе си. Ако светът оцелееше поне още няколко години, тези апарати щяха да станат толкова добри, колкото и видеомантийните играчки на татко.

Телевизията черпеше от сайт с комерсиални новини. Един от прозорците показваше картина с лошо качество, излъчвана от някаква камера под наем в посолското летище в Далечния юг: въздушният кораб, който кацаше в момента на посолската писта беше от типа, който самата Лайтхил беше виждала само два пъти досега. Също като много други неща, той беше едновременно секретен и изживял времето си. Пресата почти не коментираше това. В главния прозорец някаква редакторка сама се поздравяваше за този журналистически удар и изказваше догадки кой ли се намира на борда.

— Не е самият крал, въпреки твърденията на конкуренцията. Нашите агенти около палата и на летището в Принстън биха забелязали всяко движение от страна на кралския двор. Така че кой пристига сега в Далечния юг? — водещата млъкна и камерите се приближиха в кръг около предната част на тялото й. Картината се разшири и покри съседните екрани. Маневрата изведнъж създаде впечатлението за интимен разговор. — Сега знаем, че пратеникът е главнокомандващият на Кралската разузнавателна служба, Виктъри Смит. — Камерите малко се отдръпнаха. — И така, на Кралските информационни офицери казваме: не можете да скриете нищо от пресата. По-добре ни дайте пълен достъп. Нека хората видят какъв напредък ще постигне Смит с южаните.

Друга камера — от вътрешността на хангара. Корабът на мама бе изтеглен в посолския хангар и вратите му се затвориха. Сцената изглеждаше като диорама, съставена от детски играчки: футуристичният въздухоплавателен кораб, влекачите, които сновяха по огромния под на помещението. Хора не се виждаха. Разбира се, не се налагаше да херметизират хангара? Дори и в окото на сухия ураган налягането не можеше да е толкова ниско. Но след миг от един микробус наизскачаха войници и залепиха стълба за стената на кораба. Изведнъж всички в клуба млъкнаха.