Върнър Виндж - Убежище в дълбината

После чу новината, че някой — Смит, трябваше да е Смит — ще лети до Далечния Юг, за да се опита да възстанови нещо от онова, което Тракт беше загубил. Докато часовете до пристигането й в Далечния Юг намаляваха, Тракт съвсем се омая. Висеше по кръчмите и следеше втренчено новинарските емисии. Седеше и се молеше Виктъри Смит да успее някак си в онова, в което се бяха провалили усилията на неговия живот. Но знаеше, че и тя ще се провали. Никой не му вярваше, а дори и сам той не знаеше как и защо. Но беше убеден — нещо подкрепя Сродниците. Макар и самите Сродници да не знаеха, то беше там и изкривяваше всяко едно от техническите преимущества на Съглашението в своя полза.

На многобройните екрани — на живо от Далечния юг — Смит премина през Голямата порта на Парламентарната зала. Дори и тук, в най-хулиганската кръчма на Крайбрежния булевард, клиентелата изведнъж млъкна. Тракт облегна глава на бара и усети как погледът му се изцъкля.

А после телефонът му зазвъня. Рачнер го извади от дрехата си. Вдигна го нагоре и се втренчи в него с невярващо безразличие. Сигурно се е повредил. Или му изпращат рекламно съобщение. Никога не биха му съобщили нищо важно по този общодостъпен боклук.

Тъкмо понечи да го хвърли на земята, и жената на съседната стойка го фрасна по гърба.

— Проклета военна отрепка! Разкарай се оттук! — кресна тя.

Тракт се смъкна от стойката — не беше сигурен дали да изпълни нареждането на съседката си, или да защити честта на Смит и всички останали, които се мъчеха да опазят мира.

Най-накрая управителят на заведението разреши проблема: Тракт се намери на улицата, без достъп до телевизията, която можеше да му покаже какво се опитва да постигне неговата началничка. А телефонът му продължаваше да звъни. Той натисна бутона за свръзка и изръмжа нещо нечленоразделно в микрофона.

— Полковник Тракт, вие ли сте? — думите идваха накъсани и изкривени, но гласът му беше смътно познат. — Полковник? Апаратът ви защитен ли е от подслушване?

Тракт изруга на глас.

— Не , дяволите го взели!

— О, слава Богу! — обади се почти познатият глас. — Значи има някакъв шанс. Несъмнено дори и те не могат да се набъркат във всичкото празно бъбрене на света.

Те. Подчертаната дума проби през махмурлука на Тракт. Той доближи микрофона до своята паст и последвалите думи излязоха оттам с почти небрежно любопитен тон:

— Кой се обажда?

— Извинете. Аз съм Обрет Нетеринг. Моля ви , не затваряйте. Сигурно не ме помните. Преди петнайсет години водих кратък курс по телепатично усещане — в Принстън. Вие бяхте мой курсист.

— Аз… ъъ… сещам се. — Всъщност, курсът беше доста добър.

— Сещате ли се? О, чудесно, чудесно! Значи знаете, че не съм смахнат. Господине, зная, сигурно сега сте много зает, но ви моля, отделете ми само минутка време. Моля ви!

Изведнъж Тракт забеляза улицата и сградите около себе си. Крайбрежният булевард Калорика опасваше дъното на вулканичния кратер — може би най-топлото място, останало на повърхността на земята. Но този булевард беше само блед спомен от времето, когато Калорика беше мястото за забавления на свръхбогаташите. Баровете и хотелите кретаха на доизживяване. Дори и снежните водопади отдавна ги нямаше. Снежните преспи в алеята зад него бяха отпреди две години, целите оплескани с повръщано и прошарени с урина. Моят високотехнологичен команден център.

Тракт се сгуши, за да се предпази от вятъра.

— Предполагам, че мога да ви отделя малко време.

— О, благодаря! Вие сте последната ми надежда. Всичките ми опити да се свържа с професор Ъндърхил бяха блокирани. Нищо чудно, след като разбрах, че… — Тракт почти чуваше как паякът се мъчи да събере мислите си, опитва се да не се разбърбори. — Аз съм астроном на Райския остров, полковник. Снощи видях… — Космически кораб колкото цял град, светлините му огрели цялото небе… на който Въздушната отбрана и всичките мрежи не обърнали никакво внимание. Описанията на Нетеринг бяха кратки и недвусмислени и отнеха по-малко от минута. Астрономът продължи: — Не съм смахнат, уверявам ви. Видяхме го! Несъмнено свидетелите са стотици, но кой знае защо той е невидим за Въздушната отбрана. Полковник, трябва да ми повярвате. — Неловкостта на положението разколеба тона му. Сам осъзнаваше, че никой, който е с всичкия си, не би повярвал на подобна дивотия.

— О, вярвам ви — отвърна тихо Тракт. Това беше цветиста параноична халюцинация… което обясняваше всичко.