Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Какво казахте, полковник? Съжалявам, не мога да ви изпратя кой знае какви недвусмислени доказателства. Те нахлуха на наша територия преди половин час. В момента използвам любителска радиостанция, за да се свържа с… — Тук последваха няколко замазани срички. — Всъщност, само това имах да ви казвам. Може да е някой Свръхсекретен заговор от страна на Въздушната отбрана. Ако не можете да кажете нищо, разбирам ви. Но бях длъжен да направя опит да се свържа. Корабът беше толкова голям, и…

Отначало Тракт си помисли, че другият е млъкнал, слисан. Но мълчанието продължи няколко секунди, а после от мъничкия високоговорител на телефона се обади синтетичен глас:

— Съобщение 305. Грешка в мрежата. Моля, опитайте се да се свържете по-късно.

Рачнер бавно прибра телефона обратно в дрехата си. Пастта му и ръцете, с които се хранеше, се бяха вцепенили — и не беше само от студа. Някога неговите разузнавачи в мрежата бяха осъществили проучване за автоматизирания шпионаж. При наличие на достатъчно изчислителна мощ по принцип беше възможно да се проследи всяка една незасекретена комуникация за ключови думи, които да задействат охраната. По принцип. Всъщност разработката на необходимите компютри винаги изоставаше от разрастването на съвременните обществени мрежи. Но сега като че ли някой разполагаше с нужната сила.

Свръхсекретен заговор от страна на Въздушната отбрана? Твърде малко вероятно. През цялата последна година Рачнер Тракт наблюдаваше как отвсякъде ги засипват мистерии и провали. Дори и Разузнаването на Съглашението, Педуре и всички разузнавателни служби по света да си бяха сътрудничили , пак нямаше да изфабрикуват безупречните лъжи, които бе подушил Тракт. Не. Онова, с което се сблъскваха — каквото и да беше то — бе по-голямо от света, зло, много по-величествено от всичко паешко.

И сега най-после разполагаше с нещо конкретно. Би трябвало умът му мигом да застане на бойния си пост. Вместо това го завладяха объркване и паника. Проклет да е физът! Ако насреща си имаха чужда сила, толкова проницателна, толкова коварна — какво значение имаше, че Обрет Нетеринг, а вече и Рачнер Тракт знаят истината? Какво ли можеха да направят? Но на Нетеринг му позволиха да говори повече от минута. Беше произнесъл няколко ключови думи, преди връзката да се разпадне. Пришълците сигурно превъзхождаха Паяците — ала не бяха богове.

Тази мисъл сепна Тракт. Значи, не бяха богове. Слухът за чудовищния им кораб сигурно вече проникваше из цивилизования свят, с бавно темпо и сведен до разговори на четири очи между дребните хорица, които нямаха достъп до властта. Но това не можеше да опази тайната повече от няколко часа. А това означаваше… каквато и да беше целта на тази грандиозна измама, тя щеше да се осъществи до няколко часа. Точно сега шефката им рискуваше живота си долу в Далечния юг и се опитваше да ги избави от беда, която всъщност беше капан. Да можех да се свържа с нея, с Белга, с някой висш военен…

Но телефоните и електронната поща не вършеха никаква работа. Трябваше му пряк контакт. Тракт се заклатушка надолу по пустия тротоар. Някъде зад ъгъла имаше автобусна спирка. Той все още разполагаше с частния си хеликоптер, богаташка играчка… но това май щеше да е твърде нагло. Пришълците можеха просто да превземат хеликоптера и да го смажат. Прогони страха. Точно сега хеликоптерът беше единствената му надежда. От летището можеше да стигне навсякъде в разстояние от двеста мили. Кой ли попадаше в този обхват? Зави зад ъгъла. Гранд булевард се беше ширнал под дългата редица трихромни лампи, надолу от Крайбрежния и през гората Калорика. Гората, разбира се, отдавна беше мъртва. Дори и листата не можеха да образуват спори — земята беше твърде топла. Центърът й бе заравнен и превърнат в хеликоптерно летище. Оттам можеше да отлети за… Тракт се загледа в отсрещната стена на кратера. Светлините на булеварда мъждукаха като малки искрици. Някога те бяха изкачили стените на кратера чак до къщите от епохата на Чезнещото слънце. Но истинските богаташи бяха изоставили дворците си. Едва няколко от тях все още бяха обитаеми, недостъпни за онези в ниското.

Но Шерканер Ъндърхил беше там горе, беше се завърнал от Принстън. Поне така твърдеше последния доклад за ситуацията, който беше видял — в деня, когато кариерата му приключи. Знаеше какво се говори за Ъндърхил — че горкият старец съвсем е изкуфял. Карай да върви. Онова, от което Тракт имаше нужда, беше странична пътечка към Териториалното командване, може би чрез дъщерята на шефката — пътечка, която не минаваше през мрежата.