Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Фуонг продължи:

— Длъжен съм да ви предупредя, командир. Рано или късно Паяците ще проумеят какво става. Нашето прикритие няма да оцелее повече от сто Ксек — даже и по-малко, ако там долу се намери някой умник.

— Благодаря, господин Фуонг. Би трябвало да е повече от достатъчно. — Брюхел се усмихна любезно на Джау.

Част от изгледа пред тях, обхващащ хоризонта, изчезна и на негово място се появи Томас Нау от L1. Старшият Пастир седеше с Езр Вин и Фам Тринли в беседката в Езерния парк. Зад тях слънчевите лъчи проблясваха по водата. Това щеше да е публичен двустранен разговор, видим за всички Последователи и Чуенг Хо. Нау погледна към мостика на „Ръката“ и погледът му като че намери Ритцер Брюхел.

— Поздравления, Ритцер. Добре сте се разположили. Рита ми съобщи, че вече сте постигнали близък синхрон с наземните мрежи. И ние тук имаме добра новина. Началничката на Разузнаването на Съглашението ще посети Далечния юг. Колегата й от Сродниците вече е там. Ако не станат инциденти, положението ще се задържи мирно още известно време.

Нау звучеше толкова искрено и добронамерено. Невероятното беше, че и Ритцер отговори кажи-речи също тъй любезно:

— Да, господине. Предвиждам обявяването и завземането на мрежата да стане след… — той млъкна, сякаш проверяваше в разписанието си. — … петдесет и една Ксек. — Разбира се, Нау не отговори веднага. Сигналът от „Ръката“ трябваше да се прехвърли от радиосянка на реле и после през пет светлинни секунди пространство към L1. Всякакъв отговор би отнел поне още пет секунди, докато измине обратния път.

Точно след десет секунди Нау се усмихна.

— Отлично. Тук ще поуспокоим темпото, така че всички да са свежи, когато започне големият напън. Пожелавам късмет на всички ви долу, Ритцер. Ние зависим от вас.

Последваха още няколко засукани стъпки в техния танц на заблудата, после Нау изчезна. Брюхел потвърди, че цялата комуникация е била локална.

— Стартовите кодове трябва да дойдат всеки момент, господин Фуонг — ухили се Брюхел. — Още двайсет Ксек, и ще пържим паяци!

Шепри Трипър зяпна пред екрана на радара.

— Точно… точно както каза! Осемдесет и осем минути и ето, пак идва от север!

Шепри разбираше от математика и работеше за Нетеринг вече почти година. Естествено, разбираше принципите на спътниковите полети. Но също като повечето хора, и той все още се стряскаше от идеята за „подхвърлен камък, който никога не пада“. Хлапето хихикаше от радост, когато някой комуникационен спътник се издигнеше над хоризонта точно в мига и по азимута, предвидени от изчисленията.

Предвиждането на Нетеринг от тази вечер беше от друг порядък и той бе обзет от същото благоговение като помощника си — и от много по-голям страх. Досега бяха получили само два-три ясни радарни сигнала от тесния край на сиянието. То забавяше ход, макар и да бе далеч извън атмосферата. Седалището на Въздушната отбрана в Принстън не се впечатли кой знае колко, когато им докладва. Връзката на Нетеринг с тези хора беше дългогодишна, но тази вечер те се държаха с него като с непознат — автоматичният им секретар му благодари за информацията и го увери, че вече работят по въпроса. Световната мрежа беше пълна със слухове за ядрена бомба, избухнала на голяма височина. Но това не беше бомба. Отправило се бе на юг, както се виждаше — по ниска орбита… а сега се връщаше от север точно навреме.

— Мислите ли, че този път ще можем да го видим, господине? Ще мине почти точно над нас.

— Не знам. Нямаме телескоп, който да може да се задейства достатъчно бързо, че да го проследи горе. — Той се запъти към стълбите. — Може би можем да използваме десетинчовия.

— Уха! — Шепри се втурна покрай него…

— Закопчай си дихателя! И внимавай с кабелите!

… и изчезна, трополейки по стълбите.

Но хлапето беше право! Оставаха по-малко от две минути, докато обектът застане точно над тях, и още две, докато пак изчезне. Хм. Може би дори нямаше да имат време за телескопа. Нетеринг се спря и грабна един широкообхватен квадринокъл от бюрото си. После хукна по стълбите подир Трипър.

Горе духаше лек ветрец — студ, който хапеше като зъбите на тарант дори и през електрическия клин. Слънцето щеше да изгрее след около седемдесет минути — макар и светлината му да бе мъждива, най-хубавото време за наблюдение щеше да свърши. Но този път това нямаше значение. Над добрата студена земя тази нощ витаеше щастливата случайност.

Оставаше най-много минута до появата на тайнствения обект горе в небето. Сега той трябваше да е доста високо над хоризонта и да се плъзга на юг към тях. Нетеринг заобиколи издутата стена на главния купол и се взря на север. Чу как Шепри се бори с десетинчовия телескоп до шкафа с апаратура отпред — малкият телескоп, който показваха на туристите. Трябваше да помогне на детето, но наистина нямаше време.