Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Хм ? Ниско над североизточния хоризонт едно тясно перо от сияние се разливаше на юг. Над Северно море имаше постоянна вълна от магнетизъм, но когато Мракът вече бе навършил пет години, зора изгряваше много рядко. Долу в Райския град, колкото туристи бяха останали, вероятно охкаха и ахкаха пред гледката. За Обрет Нетеринг това беше просто неочаквано затруднение. Погледа още секунда — започваше да се чуди. Светлината беше ужасно кохерентна, особено в северния край, където почти се съсредоточаваше в една точка. Хм. Ако това сияние наистина провалеше сеанса тази вечер, може би просто трябваше да изстрелят телескопа „далечна синева“ и да го огледат по-отблизо. Щастлива случайност и тъй нататък.

Нетеринг обърна гръб на парапета и се отправи към стълбището. Нещо затряска и затропа силно, сякаш войска от сто бойци се изкачваше по стъпалата — но по-скоро бяха Шепри Трипър и походните му ботуши. Още миг, и помощникът му изскочи на открито. Шепри беше само на петнайсет години — горе-долу пределната възраст за дете, родено извън фазата. Имаше време, когато Нетеринг не можеше да си представи дори да разговаря, да не говорим — да работи с подобна мерзка твар. Това беше другото, което се промени за него в Принстън. Сега — ами, Шепри беше още дете, толкова много неща му бяха неизвестни. Но в неговия ентусиазъм имаше нещо непоколебимо силно. Нетеринг се зачуди колко ли години проучвания са отишли напразно в края на Годините на чезнещото слънце заради това, че най-младите изследователи вече са навлизали в средната възраст, създавали са семейства и са били твърде отегчени, че да привнесат в работата си някаква доза енергия.

— Доктор Нетеринг! — отоплителят заглушаваше гласа на Шепри. Момчето се задъхваше и губеше всичкото време, което бе спечелило с тичането по стълбите. — Голяма неприятност! Загубих радиовръзката със Северната точка — пет мили по-нататък, другият край на интерферометъра. — Целият вълнов диапазон пращи от статично електричество!

Значи нищо не оставаше от плановете му за тази вечер.

— Обади ли се на Сам по подземната линия? Какво… — той млъкна. Бавно бе започнал да осъзнава думите на Шепри. Статично електричество по целия вълнов диапазон. Зад него странният „шип“ на сиянието се движеше неотклонно на юг. Раздразнението тихомълком се претопи в страх. Обрет Нетеринг знаеше — светът се люлее на ръба на война. Всеки го знаеше. Цивилизацията можеше да бъде унищожена за броени часове, започнеха ли да падат бомби. Дори и такива затънтени кътчета като Райския остров вероятно не бяха в безопасност. Ами тази светлина? Сега тя избледняваше, яркото острие изчезна. Ядрена бомба, избухнала в магнитното поле, можеше да прилича на сиянието на зората, но със сигурност не толкова асиметрично и с толкова продължително време на издигане. Хммм. Или пък може би някакви физици-хитреци бяха построили нещо по-фино от проста ядрена бомба. Любопитство и ужас се бореха в ума на Нетеринг.

Той се обърна и задърпа Шепри обратно към стълбището. По-бавно. Колко пъти беше давал този съвет на хлапето?

— Стъпка по стъпка, Шепри, и внимавай кабелът ти да не се закачи за нещо. Включваме ли радарната система довечера?

— Дд-да. — Тежките ботуши на Шепри трополяха по стълбите по петите му. — Но сигурно ще улавя само шум.

— Може би. — Отскачащи от следи от йонизация микровълни, това беше един от по-малките проекти под ръководството на Нетеринг и Трипър. Почти всички отражения можеха да се припишат на вълново замърсяване от спътниците, но горе-долу на всяка година забелязваха нещо, което не можеха да обяснят, някаква мистерия на Великата пустош. Нетеринг беше почти готов с научноизследователска статия по въпроса. После проклетите рецензенти — вездесъщият Т. Лърксалот — започнаха своя собствена програма и не приеха изводите му. Тази вечер щяха да използват друго приложение на системата. Заостреният край на странното сияние — ами ако беше физически обект?

— Шепри, още ли сме в мрежата? — тяхната високочестотна връзка беше оптично влакно, опънато през океанския лед. Нетеринг имаше намерение да използва суперкомпютрите на континента за насочване на курса тази вечер.

— Ще проверя.

Нетеринг се засмя.

— Може да се окаже, че имаме да покажем на Принстън нещо интересно! — той включи екрана на радара и започна да сканира. Природата или Войната им говореше тази вечер? И в двата случая посланието беше важно.