Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Сега летенето караше Хрункнер Юнърбай да се чувства много стар. Спомняше си времето, когато мотори с бутала въртяха дървени витла, а крилата бяха от плат, опънат върху летви.

А въздухоплавателният съд на Виктъри Смит не беше обикновен административен джет. Летяха на височина почти сто хиляди фута и се движеха на юг със скорост, тройно по-голяма от звуковата. Двата мотора бяха почти безшумни — издаваха само висок, тънък тон, който сякаш се забиваше в червата ти. Навън светлината на слънцето и звездите, взети заедно, беше ярка колкото да различаваш цветовете на облаците долу. Слой след слой, те обвиваха света. На тази височина дори и най-високите облаци изглеждаха ниско надвиснали. Тук-там във въздуха зейваха каньони и се мяркаха ледове и снегове. Още няколко минути, и щяха да стигнат Южните проливи и да излязат от въздушното пространство на Съглашението. Офицерът по комуникациите на полета каза, че ги обкръжава ескадрила от бойни летателни апарати на Съглашението, която ще ги придружи чак до летището на посолството в Далечния юг. Единственото доказателство за това твърдение, което Юнърбай видя, беше проблясъкът, появяващ се от време на време в небето над тях. Той въздъхна. Както всички важни неща в днешно време, те се движеха твърде бързо и твърде далеч, че да бъдат видени от простосмъртните.

Личният летателен апарат на генерал Смит всъщност беше свръхзвуков разузнавателен бомбардировач от онези, които се превърнаха в отживелица с появата на спътниците. „Въздушната отбрана буквално ни го подари — бе отбелязала Смит, когато се качиха на борда. — Всичко това ще е боклук, когато въздухът започне да замръзва“.

Тогава вече щеше да съществува цяла нова транспортна индустрия. Може би балистични ракети? Антигравитационни кораби? Сигурно нямаше значение. Ако сегашната им мисия не успееше, можеше изобщо да не съществува никаква индустрия — само безкрайни битки сред развалините.

Центърът на фюзелажа бе зает от рафтове и рафтове, отрупани с компютърно и комуникационно оборудване. Юнърбай видя лазерните и микровълновите устройства, когато се качиха на борда. Полетните техници бяха свързани с военната мрежа на Съглашението с почти толкова сигурна връзка, все едно се намираха в Териториалното командване. На този полет нямаше стюарди. Юнърбай и генерал Смит бяха завързани на малки седалки, които след първите два часа започнаха да им се струват страшно твърди. И все пак вероятно той се чувстваше по-удобно, отколкото бойците, увиснали в мрежи в дъното на кораба. Отряд от десет души — само толкова бяха телохранителите на генерала.

Виктъри Смит беше мълчалива и потънала в работа. Помощникът й Тим Даунинг бе натоварил на борда цялото компютърно оборудване — тежки, неудобни сандъци, които сигурно бяха или много мощни, или с много добра защита, или много остарели. Последните три часа тя бе прекарала сред половин дузина екрани — мъждукащата им светлина се отразяваше в очите й. Хрункнер се чудеше какво ли вижда. Военните й мрежи в съчетание с всички отворени мрежи сигурно й предоставяха почти божествена гледка.

Екранът на Юнърбай показваше последния доклад за подземното строителство в Далечния юг. Известна част от него бяха лъжи — но той знаеше достатъчно за първоначалните планове, че да се досети за истината. За кой ли път се принуди да насочи вниманието си обратно към четивото. Странно — когато беше млад, по времето на Великата война, той умееше да се съсредоточава също като генерала сега. Но днес умът му постоянно се отнасяше напред, към ситуацията и катастрофата, която не виждаше никакъв начин да заобиколят.

Вече се носеха над Проливите. От тази височина нацепеният морски лед приличаше на сложна мозайка от пукнатини.

Един от комуникационните техници се провикна:

— Леле! Видяхте ли?

Хрункнер не беше видял съвсем нищичко.

— Да! Все още съм горе. Провери го.

— Тъй вярно!

Техниците, покачени на стойките си пред Юнърбай, се наведоха над компютрите, зачукаха и зачовъркаха по клавиатурите. Около тях заблещукаха светлини, но Юнърбай не можеше да прочете думите по техните екрани — а нямаше кой знае какъв опит с форматирането.

Видя, че зад него Виктъри Смит се е надигнала на стойката си и гледа напрегнато. Очевидно нейният пулт не беше свързан с тези на техниците. Хм. Толкова за „божествения изглед“, който си представяше.

След малко тя вдигна ръка и даде знак на един от тях. Той й подвикна: