Върнър Виндж - Убежище в дълбината

Но сега, само след няколко секунди, той щеше най-после да види как изглеждат тези чудовища през човешки обектив.

Не се забелязваше никакво движение. Ако това беше асансьор, те се спускаха много надолу. Имаше смисъл, като се имаше предвид какъв е климатът на южния полюс.

— Ще изгубим ли сигнал?

Рейнолт не отговори веднага.

— Не зная. Мелин се опитва да вкара релета в асансьорната шахта. Повече се безпокоя да не го разкрият. Дори ако спусъците за стопяване сработят…

Брюхел се разсмя.

— Кого го е грижа? Не виждаш ли, Рейнолт? След няма и четири дни ще заграбим всичко!

— Съглашението започва да изпада в паника. Току-що уволниха висшестоящ началник. Имам данни от събранието, които показват, че Виктъри Смит сега подозира проникване в мрежата.

— Шефката на Разузнаването им? — новината сепна Брюхел за миг. Трябваше да е станало много скоро. Ала той продължи: — Остават им по-малко от четири дни. Какво ли могат да направят?

Погледът на Рейнолт бе по обичайному корав като камък.

— Могат да разчленят мрежата си, може би — изобщо да престанат да я използват. Това би ни спряло.

— Освен това ще им донесе загуба във войната със Сродниците.

— Да. Освен ако не могат да представят на Сродниците солидни доказателства за „Чудовищата от Космоса“.

Но, по дяволите, нямаше такава вероятност. Тази жена беше склонна да се вманиачава. Ритцер се усмихна срещу намръщената й физиономия. Разбира се. Нали такава те създадохме.

Вратите на асансьора се отвориха. Сега камерата предаваше само по един кадър в секунда, с много лоша картина. По дяволите.

— Готово! — това беше тържествуващият възглас на Мелин.

— Закачил е релето.

Изведнъж картината стана бистра и отчетлива. Щом шпионинът изпълзя през вратата на асансьора, Мелин извърна очите му надолу към невероятно стръмно стълбище — всъщност по-скоро приличаше на подвижна стълба. Кой да знае какво представляваше това място — товарен гараж? Засега малката камера се спотайваше в ъглите и надничаше към паяците. Според данните за мащаба той забелязваше, че размерите на чудовищата са очакваните. Възрастен екземпляр стигаше на височина до хълбока на Брюхел. Създанията бяха наклякали по пода, простиращ се далеч напред, също като в картините от библиотеката, получени преди Новия изгрев. Много малко приличаха на въображаемата картина, създадена от умните глави-преводачи. Носеха ли дрехи? Не като човеците. Чудовищата бяха обвити в нещо като знамена с копчета. Отстрани на мнозина от тях висяха огромни кошове. Движеха се с резки, зловещи движения, подобните им на остриета предни крайници разсичаха въздуха пред тях напред-назад. Тук се беше събрала цяла тълпа, хитиново-черна — освен зле съчетаните цветове на облеклото им. Главите им блестяха, сякаш инкрустирани с големи плоски скъпоценни камъни. Паешките очи. Що се отнася до паешките уста, тук преводачите бяха използвали точната дума: паст . Зъбата пропаст, обрамчена от мънички щипци — това ли Бонзол и компания наричаха „ръцете, с които се хранят“? — тази паст сякаш бе обхваната от постоянни гърчове.

Събрани заедно, Паяците бяха по-голям кошмар, отколкото той си ги представяше — от онези, които мачкаш, мачкаш, мачкаш, а те прииждат ли прииждат. Ритцер вдъхна шумно. Имаше една-единствена успокояваща мисъл и тя беше, че ако всичко минеше както трябва, само след четири дни точно тези чудовища ще са мъртви.

За първи път от четирийсет години насам звезден кораб щеше да прелети през системата на Изчезващата. Полетът щеше да е много кратък, по-малко от два милиона километра — според цивилизованите стандарти, корабът едва ли не щеше да излети и веднага да акостира пак. Това беше почти всичко, на което бе способен който и да било от оцелелите звездни кораби.

Джау Ксин ръководеше подготовката за полет на „Невидимата ръка“. „Ръката“ открай време си беше портативното владение на Ритцер Брюхел, но Джау знаеше, че освен това е и единственият кораб, който през годините не беше разглобен изцяло за резервни части.

В дните преди да се качат техните „пътници“ Джау бе източил водорода от дестилационната инсталация на L1. Бяха само няколко хиляди тона — капчица в едномилионния капацитет на главните резервоари, но достатъчни, за да ги прехвърли през бездната между L1 света на Паяците.

Джау и Фам Тринли направиха последен преглед на „гърлото“ на кораба. Винаги беше странно да гледаш в двуметровата теснина. Тук от десетилетия горяха силите адови и носеха кораба на Чуенг Хо с трийсет процента светлинна скорост. Вътрешната повърхност беше гладка до микрометър. Единственото доказателство за огненото му минало беше златно-сребърният фрактален орнамент, лъщящ на светлините на скафандрите им. Всъщност микромрежата от процесори зад тези стени насочваше полетата, но ако стената на гърлото се продънеше по време на път, и най-бързите процесори на света не можеха да ги спасят. Верен на формата, Тринли направи страшно педантичен лазернометричен преглед и накрая резултатите го изпълниха с презрение.