Върнър Виндж - Убежище в дълбината

След три секунди картината се разпадна на дузина копия, после на две дузини.

— Какво…

— Предавателят току-що се натъкна на бойни припаси, Пастирю — обяснението на Рейнолт беше студено, почти подигравателно. — Почти двеста мобилни — ще закараме няколко в Далечния юг. — Тя изключи екрана и го погледна в очите. — Странно, че изведнъж толкова се заинтересувахте от подробностите по операцията, Пастирю.

Той усети как в него трепна старият гняв, предизвикан от нейната безочливост. Но гневът беше мек — не се отрази на дишането, да не говорим за зрението му. В отговор леко вдигна рамене. Вече мога да се разбирам дори с Рейнолт. Може би Томас Нау беше прав — той порастваше.

— Искам да видя как изглеждат тези същества в действителност. — Опознай робите си. Скоро щяха да изпържат сто милиона паяци, но някак трябваше да се научи да понася онези, които щяха да пощадят.

Малките шпиони безшумно се заспускаха в дъга надолу, през един замръзнал пролив. Няколко продължаваха да се въртят, и Ритцер мярна облаци — поглед отгоре над… ураган? Двеста топчета, големи колкото палец. За следващите хиляда секунди всички те се изсипаха долу. Много — в дълбокия сняг, някои — по каменистата пустиня. Но имаше и попадения.

Няколко се приземиха върху някакво шосе, обляно в синята светлина на лампи. Един от изгледите представляваше покрити със сняг руини в далечината. Тежки, затворени коли трополяха по пътя. „Умната глава“ на Рейнолт размърда шпионите си и ги изкара на шосето. Опитваше се да ги качи на стоп. Един по един те престанаха да предават, след като ги сгазеха. Ритцер погледна през илюминатора.

— По-добре ще е това да свърши някаква работа, Анне. Останал ни е още само един мултипредавател.

Рейнолт не си направи труда да отговори. Ритцер се наведе и потупа нейния специалист по рамото.

— Е, ще можеш ли да вкараш някой от тях на закрито?

Имаше голям шанс изобщо да не получи отговор. Един фокусиран мозък в контролирана примка обикновено е недостижим. Но след миг „умната глава“ кимна.

— Сонда 132 се справя добре. Остават ми триста секунди високоскоростна връзка. Намираме се само на няколко метра от тази страна на климатичната врата. Сондата ще влезе вътре. — Човекът се наведе ниско над контролното табло. Започна да се клати напред-назад като встрастен любител, който си играе на играта с длан и око — както си и беше в известен смисъл. Една от картините се залюля нагоре-надолу, докато той се промъкваше с устройството между колите.

Брюхел погледна Рейнолт.

— Проклетото малко забавяне. Как можеш да очакваш да…

— Да управляваш предавател по този начин не е най-лошото. Мелин — това беше „умната глава“-оператор — има много добра забавена координация. Основният ни проблем е оперирането в мрежите на Паяците. Можем да ровим за данни, но много скоро ще действаме в стегнати реални срокове. Десетсекундно обръщане трае по-дълго от някои прекъсвания в мрежата.

Докато тя говореше, грапавата повърхност на гума прелетя за миг покрай малката камера. Чрез някаква магическа интуиция на „умните глави“ Мелин бе лепнал устройството отстрани на колата. Няколко секунди образът се въртя като луд, докато той синхронизира въртенето с визията. В стената пред тях се отвори врата и те преминаха през нея. Изминаха трийсет секунди. Стените като че се плъзгаха напред. Някакъв асансьор? Но ако информацията за мащаба беше вярна, тази стая бе по-голяма от тенискорт.

Секундите се изнизваха и Брюхел усети, че гледката го завладява. От години всичко, което получаваха от паяците, беше от втора ръка, минало през „умните глави“-преводачи на Рейнолт. Сигурно огромен процент от казаното бяха приказни измишльотини — прекалено милички бяха тези истории. На него му трябваха реални картини. Микросателитните оптични разузнавачи изпращаха някакви кадри, но изображението беше ужасно. Ритцер от няколко години си мислеше, че когато паяците най-сетне изобретят видеото с висока разделителна способност, ще получи добър образ. Но визуалната им психология беше прекалено различна. Сега около пет процента от военните предавания на паяците бяха ония картини с изключително качество на изображението, която Триксия Бонзол наричаше „видеомантия“. Без сложни интерпретации за човеците, те изглеждаха просто като цапаници. Брюхел би заподозрял силно, че това е стеганографско прикритие. Само дето преводачите доказаха на копоите на Кал, че това е най-невинно видео — твърде впечатляващо, ако си паяк.