Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Ужасно глупаво от тяхна страна — забеляза Белга.

Тракт кимна.

— Но, спомнете си, тяхната парламентарна система ги прави по-нерешителни и от нас, и от Сродниците. Тези хора са били подлъгани да мислят, че или трябва да воюват, или ще бъдат убити, докато спят. Ултиматумът може и да не бе обявен в правилния момент, но той беше опит на някои парламентаристи да направят перспективата за война да изглежда толкова страшна, че колегите им да отстъпят.

— Значи според вас положението ще остане мирно, докато завършат зареждането? — попита началникът на Въздушната отбрана.

— Да. Сблъсъкът ще стане на парламентарното събрание в Далечния юг след четири дни. Тъкмо там те ще обсъдят нашият отговор на Ултиматума, ако им дадем такъв.

Мекушавецът от Връзки с обществеността се обади:

— Защо просто не отстъпим пред исканията им? Те не искат територия. Ние сме толкова силни, че ако отстъпим, това надали би уронило престижа ни.

Около масата се надигна възмутен ропот. Отговорът на генерал Смит беше доста по-мек, отколкото въпросът заслужаваше.

— За съжаление не става въпрос за престиж. Ултиматумът на Южната земя изисква ние да охлабим няколко от нашите военни опори. Всъщност, съмнявам се, че той ще допринесе с нещо за безопасността на южаните в убежищата им — но нас ще направи по-уязвими за първия удар на Сродниците.

— Наистина — потвърди Чезни Нойдеп, началникът на Ракетно нападение. — Сега южаните са просто марионетки на Сродниците. Педуре и нейните кръвопийци сигурно са щастливи. Няма значение как ще завърши това — те печелят.

— Може би не е така — възрази министър Нишнимор. — Познавам много от висшестоящите южани. Те не са нито зли, нито ненормални, нито некомпетентни. Тук опираме до доверие. Кралят има желание да замине за Далечния юг за предстоящото събрание на Парламента на Южната земя и да остане там до края на сесията. Трудно е да си представим по-голям израз на доверие от наша страна — и според мен южаните ще приемат, независимо от желанията на Педуре.

Разбира се, кралете бяха тъкмо за това. Въпреки всичко, това предложение дойде като истински шок. Дори и „Старата Мегасмърт“ Нойдеп като че се стъписа.

— Госпожо… Знам, че кралят има власт да постъпва така, но не съм съгласен, че въпросът опира до доверие. Без съмнение на Юг има достойни хора, заемащи високи постове. Преди година Южната земя ни беше почти съюзник. Имахме симпатизанти по всички етажи на властта. Полковник Тракт ни съобщи — да си го кажем направо — че сме имали там високопоставени шпиони . Ако не беше така, съмнявам се дали генерал Смит изобщо би насърчила техническия напредък в Южната земя… Но за по-малко от година ние като че загубихме всичките си преимущества там. Онова, което виждам сега, е държава, напълно инфилтрирана от Сродниците. Дори и мнозинството в Парламента да се състои от достойни хора, това няма никакво значение . — Нойдеп протегна ръце към Тракт. — Вашият анализ, полковник?

Дойде мигът на обвиненията. Това напоследък беше неделима част от всяко събрание на щаба, и с всеки път Тракт все повече се превръщаше в мишена.

Тракт се поклони леко на Мегасмърт.

— Господине, вашата преценка е в общи линии вярна, макар че инфилтрацията, която съзирам в южанските ракетни войски е твърде малка сама по себе си. Там преди имахме приятелски настроени власти — при това, кълна се, внимателно „инструментирани“ с агенти на Съглашението. Сродниците действаха, но ние им пречехме. После, стъпка по стъпка, изгубихме позиции. Отначало надзорът се обърка, после имаше фатални инциденти, после дойдоха убийствата, които успяхме достатъчно бързо да предотвратим. Последваха фабрикуваните съдебни процеси… Врагът е хитър.

— Значи Преподобната Педуре е неподозиран гений? — попита Началникът на въздушната отбрана с глас, от който бликаше сарказъм.

Тракт млъкна за миг. Ръцете, с които се хранеше, се заклатиха напред-назад. На предишните събрания това беше моментът, когато той контраатакуваше със статистически данни и прекрасни нови проекти. Сега нещо в него като че се скъса. Белга Ъндървил го смяташе за враг-бюрократ още откакто отвлякоха децата на шефката, но сега се чувстваше неловко заради него. Когато Тракт най-накрая проговори, гласът му беше изтерзан и писклив.

— Не! Не знаете ли, че аз… аз имах приятели, които умряха. Други загубих, защото започнах да не им се доверявам. Дълго време си мислех, че в собствената ми организация трябва да има някой високопоставен агент на Сродниците. Споделях критична информация с все по-малко хора, не я доверявах дори на собствения ми началник… — той кимна към генерал Смит. — Най-накрая съществуваха тайни, изтръгнати от нас, които знаех само аз и които комуникираха със собствената ми криптоапаратура.