Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Е… върнаха ли се?

— Не и днес, менина Хан.

— Кога казаха, че ще дойдат?

Той сви рамене.

— По някое време. Днес, утре.

— Пробвахте ли онзи?

Тя спря, раздразнена от самата себе си. Беше планирала да занесе тъй наречения тор в центъра, за да го анализират, но вглъбена в мислите си, беше забравила.

— Кажете ми, ако дойдат.

Посети Мария и новороденото й бебе, но не можеше да се съсредоточи върху работата си. По-късно отиде да проверява храната, която се сервираше, след това поговори с отец Дос Сантос в работилницата му. През цялото това време съзнаваше, че очаква да чуе конски тропот.

Отказа се да търси повече извинения, слезе при конюшните и оседла коня. Отдалечи се от селото и пое към реката.

Опитваше се да не мисли за нищо, да не търси причините за действията си, но без полза. Никога нямаше да забрави последните двайсет и четири часа. Тя беше дошла тук, за да работи и да бъде полезна, заради усещането, че животът и у дома беше пропилян. Но тук също беше почувствала безсилие. В общи линии, всичко, което доброволците като нея можеха да предложат, беше бледа надежда за обеднялото местно население. Помощта беше прекалено малка и прекалено закъсняла. Няколко правителствени подаяния от зърно, няколко ваксинации или една ремонтирана църква бяха успешно начало и по-добре от нищо. Но проблемът оставаше неразрешен в своята същност: икономиката се беше сринала. По тези земи нищо не се случваше и хората трябваше сами да се спасяват.

Нахлуването на Хелуърд в нейния живот беше първата интересна случка след пристигането й. Докато яздеше между храстите към дърветата, тя се чувстваше объркана… Може би я водеше чисто любопитство, но имаше и по-дълбока причина.

Мъжете в базата бяха егоцентрици и си въобразяваха, че играят важна роля. Те говореха със сложни понятия за групова психология, за социална адаптация и модели на поведение, и когато изпадаше в по-цинично настроение, тя намираше подобни възгледи просто за безсмислени. Освен нещастния Тони Чапъл, тя не беше проявила какъвто и да е интерес към никой от мъжете въпреки очакванията си преди да пристигне тук.

Хелуърд беше различен. Не смееше да си признае, че е излязла на езда, за да го срещне отново.

Намери мястото на речния бряг, напои коня си, а после го завърза на сянка и седна край водата в очакване. Пак се помъчи да сподави всичко, което се въртеше в главата й — мисли, желания и въпроси. Загледа се в заобикалящата я природа, легна на брега на слънце и затвори очи. Заслуша се в ромоленето на водата, която течеше между речните камъчета, в шума на лекия полъх в дърветата, в жуженето на насекомите; усети миризмата на сухи храсти, топла пръст, горещина.

Мина доста време. Зад нея конят размахваше опашка и търпеливо гонеше рояка мухи.

Тя отвори очи в мига, в който чу конски тропот, и се изправи.

На отсрещния бряг стоеше Хелуърд. Вдигна ръка за поздрав и тя му помаха в отговор и му се усмихна.

Той скочи от коня и тръгна бързо по брега, докато се озова точно срещу нея. Беше очевидно в добро настроение и искаше да я развесели. Когато застана срещу нея, Хелуърд се наведе напред и се опита да се изправи на ръце. Успя от втория път, после се прекатури и падна с вик във водата.

Елизабет скочи и се затича към него.

— Удари ли се? — попита тя.

Той й се усмихна.

— Можех да го правя, когато бях малък.

— И аз.

Той се изправи и погледна печално мокрите си дрехи.

— Бързо ще изсъхнат — каза тя.

— Ще доведа коня си.

Двамата прекосиха реката и Хелуърд върза коня си до коня на Елизабет. Седнаха един до друг и Хелуърд протегна краката си на слънцето, за да изсуши дрехите си.

В нея напираха много въпроси, но тя ги премълча всичките. Наслаждаваше се на тайнствеността около него и не искаше да я разваля с обяснения. Тя предполагаше, че е служител от някаква база, подобна на нейната, и сега просто се шегува с нея. Ако това беше така, тя не се сърдеше; присъствието му й беше достатъчно. Тя също беше доста потисната и се радваше на разнообразието, което той несъзнателно внасяше в живота й.

Единственото, което ги свързваше, бяха скиците му и тя го помоли да й ги покаже отново. Известно време те разговаряха за рисунките и той започна ентусиазирано да й разказва за различните обекти, които рисува. Беше й любопитно да види, че всички скици са направени върху гърба на стари компютърни разпечатки.

Накрая той каза:

— Реших, че си от наемниците.

Тя се учуди.