Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Искаш ли и тази?

Той й подаде рисунката с коня.

— Не бих могла. Не и тази.

— Искам да я вземеш — каза той. — Ти си първият човек, който ги е виждал.

— Аз… благодаря ти.

Той постави внимателно листовете в дисагите и пристегна катарамите.

— Казваш се Елизабет, нали?

— Предпочитам да ме наричат Лиз.

Той кимна сериозно.

— Довиждане, Лиз.

— Тръгваш ли?

Той не отговори, а отвърза коня и се метна на седлото. Спусна се към брега, прегази плитката река и пришпори коня си към другия бряг. След няколко секунди се изгуби сред дърветата.

ЕЛИЗАБЕТ СЕ ВЪРНА в селото и установи, че е загубила желание за работа. Все още очакваше да пристигне пратка с медицински консумативи, а преди повече от месец беше обещано, че ще дойде и лекар. Тя беше направила каквото можеше, за да е сигурна, че жителите на селото се хранят балансирано — колкото и ограничени да бяха хранителните припаси — и беше успяла да се справи с повечето явни болежки като възпалено гърло, обриви и така нататък. Миналата седмица беше помогнала при раждането на една от жените и чак тогава почувства, че върши някакво добро.

Сега, с все още пресния спомен от странната среща край реката, тя реши да се върне рано в центъра.

Преди да тръгне, срещна Луис.

— Ако онези мъже дойдат отново — каза му тя, — гледай да разбереш какво искат. Ще си дойда сутринта. Ако пристигнат по-рано, задръж ги. Разбери откъде са.

До центъра имаше почти седем мили и нощта вече се беше спуснала, когато пристигна. Мястото беше почти безлюдно: много полеви работници не се прибираха през нощта. Но Тони Чапъл беше там и я пресрещна на път към стаята й.

— Свободна ли си тази вечер, Лиз? Помислих си, че бихме могли…

— Много съм изморена. Мислех да си легна рано.

При пристигането си Елизабет се беше почувствала привлечена от Чапъл и допусна грешката да му го покаже. В базата имаше малко на брой жени и той беше откликнал с огромна охота. Оттогава почти не я оставяше на мира и въпреки че сега й се струваше много досаден и егоцентричен, тя не беше намерила любезен начин да охлади нежеланата му страст.

Чапъл се опита да я убеди да направят онова, което му се искаше, но след няколко минути тя успя да избяга в стаята си.

Стовари чантата си върху леглото, разсъблече се и си взе продължителен душ.

По-късно отиде да потърси нещо за хапване и, както се очакваше, Тони я придружи.

Докато се хранеха, тя се сети, че искаше да го пита нещо.

— Знаеш ли наоколо да има градове, които се казват Земя?

— Земя? Като планетата?

— Така звучеше. Може и да не съм чула правилно.

— Не знам да има такива. В кой край?

— Някъде наоколо. Не далеч.

Той поклати глава.

— Замя? Или Зима? — Той се разсмя силно и изпусна вилицата си. — Сигурна ли си?

— Не… не съм. Сигурно не съм разбрала правилно.

По своя неподражаем начин Тони продължи да прави тъпи каламбури, докато тя не си намери ново извинение, за да си тръгне.

В един от кабинетите имаше голяма карта на района, но тя не видя нищо, което би могло да представлява мястото, където Хелуърд каза, че живее. Той го беше описал като град, разположен на юг, но разстояние от шейсет мили нямаше никакво голямо селище.

Беше напълно изтощена и се върна в стаята си.

Взе двете скици, които Хелуърд й беше дал, и ги залепи на стената над леглото. Онази, на която я беше нарисувал, беше толкова странна…

Тя я разгледа по-отблизо. Хартията явно беше доста стара, защото краищата й бяха пожълтели. Оглеждайки ръбовете, тя видя, че горната и долната част са леко назъбени там, където хартията е била откъсната, но линията беше доста права.

Тя си направи експеримент и прокара върха на пръста си по ръба. Под пръстите си усети, че назъбването беше равномерно: хартията беше перфорирана…

Като внимаваше да не повреди рисунката, тя я отлепи и я свали от стената.

Откри, че на гърба от горе до долу беше напечатана колона с цифри. Една-две бяха отбелязани със звездичка.

С бледо синьо мастило отстрани се четяха думите: IBM Multifold ™.

Тя залепи скицата обратно на стената… и дълго време я гледа с недоумение.

НА СУТРИНТА ЕЛИЗАБЕТ изпрати още една молба по телетипа за лекар, след което потегли обратно.

Когато пристигна, жегата се чувстваше и селото вече беше потънало в онази апатична летаргия, от която тя се вбесяваше много в началото. Потърси Луис, който седеше в сянката на църквата заедно с други двама мъже.