Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Какво става? — попита Елизабет отец Дос Сантос.

— Онези мъже се върнаха — отвърна той. — Предложиха сделка.

Той стоеше доста встрани, очевидно неспособен да повлияе на хората по никакъв начин.

Елизабет се опита да схване същността на споровете, но от всички страни се носеха викове и дори Луис, заел видно място до разрушения олтар, не можеше да надвика врявата. Елизабет улови погледа му и той веднага се приближи.

— Е?

— Мъжете дойдоха днес, менина Хан. Приемаме условията им.

— Струва ми се, че не всички ги приемат. Какви са условията?

— Справедливи.

Той понечи да тръгне обратно към олтара, но Елизабет го хвана за ръката.

— Какво искаха? — попита тя.

— Ще ни дадат много лекарства и много храна. И още тор. Казват, че ще ни помогнат да ремонтираме църквата, въпреки че не сме го искали.

Той избягваше погледа й — обръщаше глава към нея за секунда и после очите му се отклоняваха виновно.

— А в замяна?

— Нещо дребно.

— Хайде, Луис. Какво поискаха?

— Десет от нашите жени. Това е нищо.

Тя го изгледа изумено.

— И вие какво им казахте?

— Ще се грижат добре за тях. Ще ги излекуват от всичко и когато се върнат при нас, ще донесат още храна.

— А какво казват жените за това?

Той хвърли поглед през рамо.

— Не са доволни.

— Сигурна съм, че не са.

Тя погледна към шестте жени, които присъстваха. Те се бяха събрали на малка групичка, а мъжете, които стояха близо до тях, изглеждаха смутени.

— За какво ги искат?

— Не питаме.

— Сигурно защото знаете. — Тя се обърна към Дос Сантос. — Какво ще стане?

— Вече са решили — отвърна той.

— Но защо? Сериозно ли се канят да изтъргуват жените и дъщерите си за няколко чувала със зърно?

— Нуждаем се от онова, което предлагат — каза Луис.

— Но ние вече ви обещахме храна. Скоро ще пристигне и лекар.

— Да… така обещахте. От два месеца сте тук и няма нито храна, нито лекар. Тези мъже са почтени, веднага се познава.

Той й обърна гръб, застана пред тълпата и след малко призова към гласуване с вдигане на ръце. Сделката беше потвърдена. Никоя от жените не гласува.

Елизабет прекара неспокойна нощ, но на сутринта знаеше какво трябва да направи.

През изминалия ден се бяха случили много неочаквани неща. По ирония на съдбата, едно от събитията, в което тя инстинктивно беше сигурна, не се случи. След като срещата с Хелуърд пое в неочаквана посока, тя можеше да обясни предишните си очаквания: беше изпитала физическа възбуда и беше отишла при реката с ясното съзнание, че ще се остави той да я прелъсти. Това пак можеше да се случи до момента, в който погледът му беше придобил онова фанатично изражение; дори сега не можеше да забрави усещането — не страх, нито изумление, а нещо средно — като си припомняше разговора им край реката.

В главата й продължаваше да отеква въпросът му: „Какво ще кажеш за слънцето?”

Без съмнение зад тази сцена се криеше нещо повече. Предишния ден поведението на Хелуърд беше различно; тя усети една прикрита чувствителност и той беше реагирал по начина, по който би го направил всеки мъж. Тогава нямаше признаци за предполагаема лудост. Той реагира така чак когато го беше заговорила за живота му или му разказваше за своя.

Оставаше и мистерията с компютърната хартия. На разстояние от хиляда мили имаше един-единствен компютър и тя знаеше къде се намира и за какво се използва. Той не си служеше с хартиени разпечатки и определено не беше ШМ. Тя знаеше за IBM. Всеки, който имаше основни познания за компютрите, беше чувал за тази компания, но след Катастрофата тя не беше произвела нито една машина. Със сигурност единствените непокътнати, макар и неработещи компютри, бяха в музеите.

И накрая, сделката с мъжете, които бяха дошли в селото, беше напълно неочаквана, поне за нея. Все пак като си припомни изражението на Луис след първия му разговор с тях, тя беше сигурна, че той най-малкото се е сещал какво ще бъде заплащането.

Някак си всичко това беше навързано. Тя знаеше, че тези мъже бяха от същото място, откъдето е и Хелуърд, и че поведението му имаше нещо общо със сделката.

Оставаше въпросът за собственото й участие във всичко това.

Тя и Дос Сантос носеха отговорност за селото и населението му. В началото имаше посещение на един от супервайзърите от центъра. Високопоставените лица се интересуваха главно от ремонтните работи на едно голямо крайбрежно пристанище. На теория, тя отговаряше за Дос Сантос, но той беше местен човек, един от стотиците студенти, изпратени да учат в държавната семинария с цел да върне религията в затънтените райони. Тук религията беше традиционен опиат и мисионерската работа беше с приоритет. Но делото на Дос Сантос щеше да отнеме години и през първите няколко работата му по възстановяването на църквата като социален и духовен водач на обществото щеше да е доста трудна. Жителите на селото се отнасяха толерантно към него, но се съобразяваха с Луис и, до известна степен, и с нея.