Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Кои са те?

— От местните хора. Но те не говорят английски.

— Някои говорят. Не много добре. Само ако ги научим.

— Кои „ние”?

— Хората, за които работя.

— Ти не си ли от града? — попита изведнъж той, после отклони поглед.

Елизабет почувства лека тревога; той започна да се държи по същия начин, както предишния ден, след което неочаквано си беше тръгнал. Не искаше това да се повтаря, не и сега.

— Искаш да кажеш от твоя град?

— Не… разбира се, че не си. Коя си?

— Знаеш името ми — отвърна тя.

— Да, но откъде си?

— Англия. Дойдох тук преди около два месеца.

— Англия… това е на Земята, нали? — Той се взираше в нея напрегнато, рисунките бяха забравени.

Тя се разсмя — нервна реакция на странния въпрос.

— Беше на Земята, поне последния път, когато бях там — каза тя, като се опитваше да се пошегува.

— Боже мой! Тогава…

— Какво?

Той се изправи рязко и се отдалечи от нея. Направи няколко крачки, после се върна, застана над нея и я погледна отгоре.

— Идваш от Земята?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си от Земята… планетата?

— Естествено… не те разбирам.

— Вие ни търсите — каза той.

— Не! Тоест… не съм сигурна.

— Намерихте ни!

Тя се изправи и се отдръпна от него.

Изчака го при конете. Преди го мислеше за странен, но сега разбра, че е луд, и знаеше, че трябва да си върви. Следващата крачка трябваше да направи той.

— Елизабет… не си отивай.

— Лиз — каза тя.

— Лиз… знаеш ли кой съм аз? Аз съм от града Земя. Трябва да знаеш какво означава това!

— Не, не знам.

— Не си ли чувала за нас?

— Не.

— Тук сме от стотици хиляди мили… от много години. Близо двеста.

— Къде е градът?

Той махна с ръка към североизток.

— Натам. На около двайсет и пет мили на юг.

Тя не реагира на това, че посочи в обратната посока, като предположи, че е допуснал грешка.

— Мога ли да видя града? — попита тя.

— Разбира се! Да отидем още сега!

Той сграбчи ръката й развълнувано и я постави върху юздите на коня й.

— Почакай… Как се пише името на града ти?

Той го произнесе буква по буква.

— Защо се нарича така?

— Не знам. Защото сме от планетата Земя, предполагам.

— Защо правите разлика между двете?

— Защото… не е ли очевидно?

— Не.

Тя осъзна, че се съгласява с него все едно, че е луд, но в очите му блестеше единствено вълнение, не лудост.

Инстинктът й, обаче, на който тя беше разчитала толкова много напоследък, я предупреждаваше да внимава. Вече не можеше да бъде сигурна в нищо.

— Това тук не е Земята!

— Хелуърд…. да се срещнем тук утре — каза тя. — Край потока.

— Мислех, че искаш да видиш града ни.

— Да… но не днес — каза тя и се помъчи да намери някакво оправдание: — Ако е на двайсет и пет мили, ще трябва да взема отпочинал кон, да се обадя на шефовете

Той я погледна разколебан.

— Според теб си измислям — отбеляза той.

— Не.

— Тогава какъв е проблемът? Казвам ти, че откакто се помня и много години преди да се родя, градът е оцелявал с надеждата, че от Земята ще пристигне помощ. Сега вие сте тук, а ти ме мислиш за луд!

— Ти си на Земята.

— Защо казваш това? — попита той.

— Защо трябва да казвам друго?

Той пак взе ръката й и я завъртя. Посочи нагоре.

— Какво виждаш?

Тя закри очите си с ръка, за да ги предпази от ослепителния блясък.

— Слънцето.

— Слънцето! Слънцето! Какво ще кажеш за слънцето?

— Нищо. Пусни ми ръката… боли ме!

Той я освободи и отиде при захвърлените рисунки. Взе най-горната и я обърна към нея.

— Това е слънцето! — извика той, като посочи към странната форма, нарисувана в горния десен ъгъл на картината, близо до източената фигура, която според него изобразяваше нея. — Ето го слънцето!

Сърцето й биеше бясно, тя дръпна юздите от дървото, около което бяха вързани, метна се на седлото и пришпори коня с пети. Той се завъртя и тя се отдалечи в галоп от реката.

Зад нея, Хелуърд стоеше неподвижен, все още протегнал ръка с рисунката си.

КОГАТО ЕЛИЗАБЕТ ПРИСТИГНА в селото, вече се смрачаваше и тя прецени, че е твърде късно да тръгва към центъра. Нямаше желание да се връща там, а и имаше къде да преспи.

За разлика от друг път по главната улица не се виждаше жив човек — обикновено по това време на деня тя беше препълнена с хора, които седяха на земята пред къщите си и разговаряха, докато пиеха силното, смолисто вино — единственото, което можеха да произведат по тези места.

От църквата се носеше шум и тя тръгна натам. Вътре се бяха събрали много мъже и няколко жени, които плачеха.