Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Само застани там — каза той. — Не… до коня си.

Той седна на брега, като сложи листовете върху коленете си. Тя го наблюдаваше, все още смутена от неочаквания обрат и усети стеснение, нещо, което не й беше присъщо. Той вдигна поглед от хартията и се вгледа в нея.

Тя застана до коня, като прокара ръка под врата му и го потупа от другата страна, а конят откликна, като притисна муцуната си към нея.

— Не си застанала правилно — каза той. — Обърни се повече към мен.

Смущението й се засили и тя осъзна, че е заела неестествена, неудобна поза.

Той продължи да работи, като сменяше листовете хартия един след друг, и тя започна да се отпуска. Реши да не му обръща внимание и пак погали коня. След известно време той я помоли да възседне коня, но тя се беше изморила.

— Може ли да видя какво си направил?

— Никога не ги показвам.

— Моля те, Хелуърд. Никой досега не ме е рисувал.

Той прегледа листовете хартия и избра два-три.

— Не знам какво ще кажеш.

Тя ги взе от него.

— Боже, наистина ли съм толкова кльощава? — възкликна тя, без да се замисля.

Той се опита да й измъкне листовете от ръцете.

— Върни ми ги.

Тя се обърна и започна да разглежда другите. Различаваше лицето си, но усетът му за пропорции изглеждаше… необичаен. Беше нарисувал и нея, и коня прекалено високи и слаби. Ефектът не беше неприятен, а по-скоро странен.

— Моля те… искам да ми ги върнеш.

Тя му ги подаде и той ги сложи на дъното на купчината. Изведнъж й обърна гръб и тръгна към коня си.

— Да не те обидих? — попита тя.

— Не си ме обидила. Знаех си, че не трябва да ти ги показвам.

— Мисля, че са много добри. Просто… малко е шокиращо да се видиш през погледа на някой друг. Казах ти, че никога не са ме рисували.

— Трудна си за рисуване.

— Може ли да видя някои от другите ти рисунки?

— Няма да са ти интересни.

— Виж, нямам намерение да ти правя комплименти. Наистина ми е интересно.

— Добре.

Той й даде цялата купчинка и продължи към коня си. Докато седеше отново на земята и разглеждаше рисунките, усещаше присъствието му зад гърба си и как се преструва, че наглася впряга на коня, но всъщност очаква реакцията й.

Темите бяха различни. Имаше няколко рисунки на коня му: как пасе, стои неподвижно, отмята глава назад. Те бяха изумително натуралистични; с няколко щрихи той беше уловил самата същност на животното, гордо и в същото време покорно, опитомено и едновременно с това господар на съдбата си. Любопитното бе, че пропорциите бяха абсолютно точни. Имаше няколко рисунки на мъж… автопортрети или може би мъжът, с когото го беше видяла по-рано. Беше нарисуван с пелерина, без пелерина, застанал до един кон, използващ видео камерата, която беше видяла по-рано. И в тези рисунки пропорциите бяха почти абсолютно точни.

Имаше няколко скици с пейзажи: дървета, река, странна конструкция, теглена с въжета, далечна верига хълмове.

Пейзажите не му се удаваха толкова добре; понякога пропорциите бяха точни, друг път се забелязваше обезпокоителна деформация, причината за която тя не можеше да определи точно. Като че ли нещо не беше наред с перспективата? Не можеше да каже със сигурност, тъй като не владееше добре езика на живописта.

Най-отдолу откри рисунките, които й беше направил. Първите няколко не й се сториха много добри, явно това бяха първите му опити. Трите, които й беше показал, изглеждаха най-сполучливи, но пак я озадачиха удължените пропорции на нея и коня.

— Е? — попита той.

— Ами… — започна тя, като се мъчеше да намери точните думи, — мисля, че са добри. Много необичайни. Имаш набито око.

— Ти си труден обект.

— Най-много ми харесва тази. — Тя порови в купчината и намери рисунката на коня с буйно развята грива. — Като жив е.

Той се ухили.

— Тази ми е любимата.

Тя пак разгледа рисунките. В тях имаше нещо, което не разбираше… например на една от рисунките на мъжа. Високо на заден план се явяваше причудлива форма с четири върха. Тя присъстваше на всяка от скиците, които й беше направил.

— Какво е това? — попита тя, като посочи към нея.

— Слънцето.

Тя се понамръщи, но реши да не спори. Почувства, че за момента е наранила достатъчно артистичното му его.

Избра рисунката, която според нея беше най-добрата от трите.

— Може ли да я взема?

— Мислех, че не ти харесва.

— Харесва ми. Мисля, че е чудесна.

Той я погледна внимателно, сякаш се мъчеше да познае дали е искрена, после взе купчината листове от ръцете й.