Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Не исках да заживявам с друго момиче за постоянно. Все повече вярвах в теорията на Виктория, че начинът на живот в града може да разруши всяка една връзка.

Първите пренасочени жени щяха скоро да дойдат в града и ми казаха, че като неженен мъж имам право да правя секс с някоя от тях за известно време. В началото отхвърлих идеята, защото не ми допадаше. Струваше ми се, че дори една чисто физическа връзка трябва да е допълнена от споделени емоции, но начинът, по който се уреждаше изборът на партньори, беше изкусно съобразен със съществуващите обстоятелства. Винаги, когато бях в града, ме насърчаваха заедно с другите необвързани мъже да общуваме и да се сближаваме с момичетата в специално предназначена за тази цел стая за развлечения. Отначало се чувствах неудобно, но след известно време свикнах с тези моменти и накрая задръжките ми паднаха.

Започнах да харесвам едно момиче на име Дорита, което също ме харесваше, и не след дълго ни предоставиха една стаичка, където можехме да живеем заедно. Нямахме много общо помежду си, но опитите й да говори английски бяха очарователни и компанията ми изглежда й беше приятна. Скоро забременя и в свободните дни между изследователските мисии наблюдавах напредването на бременността й.

Бавно, невероятно бавно.

Бавното придвижване на града ме дразнеше все повече. Според субективната ми представа за време бяха изминали сто и петдесет, може би двеста мили, откакто бях станал пълноправен Изследовател на бъдещето, а градът все още се намираше в района на онези хълмове, където се намирахме по време на нападенията.

Подадох молба за временно прехвърляне в друга гилдия; колкото и да ми харесваше свободния живот в бъдещето, чувствах, че времето ми лети.

В продължение на няколко мили работих с Гилдията на тракцията и през това време Дорита роди. Даде живот на близнаци: момче и момиче. Страхотен повод за празнуване… но разбрах, че градският живот поражда друг вид недоволство у мен. Бях работил с Джейз, който на времето беше няколко мили по-възрастен от мен. Сега той беше видимо по-млад и нямахме почти нищо общо помежду си.

Малко след раждането Дорита напусна града, а аз се върнах в собствената си гилдия.

Също като членовете на Гилдията на изследователите на бъдещето, които бях виждал като чирак, все по-трудно се приспособявах към града. Харесваше ми да съм сам, откраднатите часове на север ми носеха удоволствие и се чувствах неудобно в града. Започнах да рисувам, но не споделих това с никого. Вършех работата си за гилдията колкото може по-бързо и ефикасно, а после се качвах на коня и поемах към бъдещето, където скицирах всичко, което виждах. Опитвах се да нарисувам пейзаж, където времето почти е спряло.

Наблюдавах града от разстояние, той ми беше чужд; не го чувствах вече част от този свят, нито пък част от мен. Миля след миля той се придвижваше напред, без никога да намери и без дори да търси място, където най-после да спре.

ТЯ ИЗЧАКА НА ПРАГА на църквата, докато спорът в другия край на площада продължаваше. Във временната работилница свещеникът и двама помощници работеха търпеливо върху реставрацията на гипсовата статуя на Дева Мария. В църквата беше прохладно и въпреки че част от покрива беше в ремонт, вътре изглеждаше спокойно и чисто. Знаеше, че не би трябвало да е тук, но някакъв инстинкт я накара да влезе вътре, когато пристигнаха двамата мъже.

Сега ги наблюдаваше как разговарят сериозно с Луис Карвало, самопровъзгласилия се водач на селото и с няколко други мъже. В друго време може би свещеникът щеше да поеме отговорността за общността, но също като нея отец Дос Сантос беше новодошъл в селото.

Мъжете бяха пристигнали в селото по пресъхналото корито на потока и сега конете им пасяха, докато спорът продължаваше. Беше прекалено далече, за да долови какво точно си казваха, но изглежда сключваха някаква сделка. Селяните говореха на дълго и широко, като се преструваха, че предложението не ги интересува, но тя знаеше, че ако наистина е така, едва ли щяха да си направят труда да дойдат дотук и да се срещнат с ездачите.

Именно те привлякоха интереса й. Беше очевидно, че не идват от някое съседно село. За разлика от местните жители, видът им беше удивителен: носеха черни пелерини, добре прилягащи панталони и кожени ботуши. Конете им бяха оседлани, добре гледани и въпреки че носеха големи дисаги, тежко натоварени с оборудване, не изглеждаха уморени. Никой от конете, които беше виждала по тия места, не беше в такова добро състояние.