Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Около лицето му прелитаха мухи и от време на време той лениво ги гонеше.

Тя се поколеба няколко секунди, после пристъпи, хлъзна се и пред нея се посипаха камъчета.

Мъжът реагира веднага. Скочи, огледа се бързо и се помъчи да се изправи, но се препъна и стъпи във водата.

Тя не се сдържа и се разсмя.

Като успя да се закрепи на крака, скочи към раницата си и след секунда държеше в ръце пушка.

Елизабет спря да се смее, но той не я насочи към нея. Вместо това каза нещо на толкова развален испански, че нищо не се разбра.

Самата тя говореше малко испански, затова предпочете да използва местния език:

— Не исках да се засмея…

Той поклати глава и я огледа внимателно. Тя разпери ръце, за да покаже, че не носи оръжие и му се усмихна с надежда, че ще го успокои. Той изглежда се увери, че няма опасност за него и остави пушката на земята.

Пак каза нещо на ужасен испански, а после измърмори нещо на английски.

— Говориш ли английски? — попита тя.

— Да. А ти?

— Като роден език.

Тя пак се засмя, посочи към реката и каза:

— Имаш ли нещо против да дойда при теб?

Той продължаваше да я гледа тъпо, но тя свали обувките си и тръгна към брега. Повдигна леко полата си и нагази в реката. Водата беше леденостудена, пръстите на краката й се свиха, но усещането беше приятно. Седнаха един до друг с крака във водата.

— Извинявай за пушката. Стресна ме.

— И аз се извинявам — отвърна тя. — Но физиономията ти беше толкова блажена.

— Най-хубавото нещо, което можеш да направиш в такъв ден.

И двамата се загледаха във водата. Под леко накъдрената повърхност краката им изглеждаха като бели пламъчета, примигващи от течението.

— Как се казваш? — попита тя.

— Хелуърд.

— Хелуърд. — Тя повтори името. — Това фамилия ли е?

— Не. Цялото ми име е Хелуърд Май. А ти?

— Елизабет. Елизабет Хан. Не обичам да ми викат Елизабет.

— Добре.

Тя го погледна. Изглеждаше сериозен.

Акцентът му малко я объркваше. Беше разбрала, че не е от местните, говореше английски свободно, но произнасяше гласните по странен начин.

— Откъде си? — запита го тя.

— Оттук. — Той изведнъж се изправи. — Ще трябва да напоя коня.

Той пак се препъна, докато се изкачваше по брега, но този път Елизабет не се разсмя. Тръгна към дърветата, но не взе багажа си.

Пушката още лежеше там, където я беше оставил. Той я погледна веднъж през рамо и тя се извърна.

Доведе и двата коня. Тя се изправи и тръгна със своя към водата.

Елизабет застана между животните и погали кобилата на Хелуърд по врата.

— Красива е — каза тя. — Твоя ли е?

— Не съвсем. Просто я яздя по-често, отколкото другите.

— Как се казва?

— Аз… не съм й дал име. Трябваше ли?

— Само ако искаш. И моят си няма име.

— Обичам да яздя — каза Хелуърд изведнъж. — Това е най-хубавата част от работата ми.

— И да шляпаш из реките. Ти с какво се занимаваш?

— Аз съм… всъщност работата ми си няма име. Ами ти?

— Аз съм медицинска сестра. Иначе правя доста неща.

— И ние имаме медицински сестри — каза той. — В… там, откъдето идвам.

Тя го погледна с интерес.

— Къде е това?

— Един град. На юг.

— Как се нарича?

— Земя. Въпреки че обикновено го наричаме просто града. Елизабет се усмихна неуверено, несигурна дали е чула правилно.

— Разкажи ми за него.

Той поклати глава. Конете бяха спрели да пият и сега опираха муцуни.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам — каза той.

Отправи се бързо към багажа си, събра всичко и го напъха бързо в дисагите. Елизабет го наблюдаваше с любопитство. Когато приключи, той взе поводите и поведе коня нагоре по брега. Преди да стигне до дърветата, той се обърна назад.

— Извинявай. Сигурно ме мислиш за много груб. Просто… ти не си като другите.

— Другите?

— Тукашните хора.

— Това лошо ли е?

— Не.

Той огледа реката, като че ли търсеше извинение, за да остане с нея, изведнъж се отказа да си тръгва и завърза кобилата за най-близкото дърво,

— Може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Чудех се… може ли да те нарисувам?

— Да ме нарисуваш?

— Да… само една скица. Не съм много добър, занимавам се с това отскоро. Докато съм тук горе, прекарвам много време в рисуване на нещата, които виждам.

— Това ли правеше, когато те срещнах?

— Не. Онова беше карта. Имам предвид истински рисунки.

— Искаш да ти позирам ли?

Той порови в дисагите си, после извади няколко листа хартия с различни размери. Разлисти ги нервно и тя видя, че на тях има някакви рисунки.