Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Така и не видя Дейвид, нали?

— Дейвид? Така ли го нарече?

— Той беше… — Тя отново вдигна поглед към мен, а очите й бяха пълни със сълзи. — Трябваше да го оставя в училището, имаше да се върши страшно много работа. Виждах го всеки ден и тогава дойде първата атака. Трябваше да съм на пост в пожарната и не можех… По-късно слязохме долу в…

Затворих очи и се обърнах. Тя скри лице с ръце и започна да плаче. Подпрях се на стената, а после заплаках и аз.

В този момент влезе някаква жена влезе, видя какво става и бързо ни остави отново сами. Облегнах се с цялата си тежест на вратата, за да не ни прекъсват повече.

След известно време Виктория каза:

— Мислех, че никога няма да се върнеш. В града настъпи голямо объркване, но аз успях да намеря един човек от твоята гилдия. Той каза, че много чираци са били убити на юг. Казах му откога те няма. Той не можеше да се ангажира с нищо конкретно. Знаех единствено, че те няма отдавна, а обеща да се върнеш бързо. Изминаха близо две години, Хелуърд.

— Предупредиха ме — казах аз. — Но не повярвах.

— Защо?

— Трябваше да пропътувам около осемдесет мили, натам и обратно. Мислех си, че ще успея за няколко дни. Никой в гилдията не ми каза защо не мога да го направя.

— Но те са знаели?

— Несъмнено.

— Можеха поне да изчакат, докато ни се роди детето.

— Трябваше да тръгна, когато ми наредиха. Това беше част от обучението в гилдията.

Сега Виктория беше по-спокойна отпреди; емоционалната реакция напълно беше унищожила антипатията, която усещах, вече бяхме в състояние да разговаряме по-спокойно. Тя вдигна падналите хартии, подреди ги и ги сложи в едно чекмедже. Седнах на стола срещу нея.

— Знаеш, че системата на гилдиите ще трябва да се промени — каза тя.

— Не драстично.

— Ще бъде унищожена напълно. Трябва. Всъщност това вече се случи. Сега всеки може да излезе извън града. Навигаторите да се придържат към старата система, колкото си искат, защото живеят в миналото, но…

— Не са толкова тесногръди, колкото си мислиш — прекъснах я аз.

— Ще се опитат да върнат секретността и да скрият истината веднага, щом могат.

— Грешиш — заявих категорично. — Знам, че грешиш.

— Добре… но някои неща ще трябва да се променят. Сега всички в града знаят за опасността, в която се намираме. Проправяли сме си път през тези земи с измами и кражби и точно това поражда опасностите. Време е да сложим край на това.

— Виктория, ти не…

— Виж само пораженията! Трийсет и девет деца бяха убити! Бог знае колко са разрушенията. Да не мислиш, че можем да оцелеем, ако хората отвън продължат да ни нападат?

— Сега е по-спокойно. Ситуацията е под контрол.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Не ме интересува каква е сегашната ситуация. Мисля в дългосрочен план. В основата на всичките ни беди е придвижването на града. Точно това положение поражда опасността. Ние преминаваме през земята на други хора, уговаряме сделки за работна ръка, която да мести града, водим жени, които да правят секс с мъже, непознати за тях… и всичко това, за да не спира градът да се движи.

— Градът никога не може да спре — казах аз.

— Виждаш ли… ти вече си част от системата на гилдиите. Повтаряш все едно и също, без да схващаш цялостната картина. Градът трябва да се движи, градът трябва да се движи. Не приемай това твърдение за несъмнена истина.

— То е несъмнена истина. Знам какво ще стане, ако спре.

— Е?

— Градът ще бъде унищожен и всички ще загинем.

— Не можеш да го докажеш.

— Не… но знам, че ще стане така.

— Мисля, че грешиш — каза Виктория. — И не съм само аз. Дори през последните няколко дни чух да го казват и други. Хората имат глави на раменете си. Те бяха навън и видяха какво е. Няма друга опасност, освен тази, която създаваме сами.

— Виж, не желая да се караме за тези неща — казах аз. — Исках да те видя и да поговорим за нас.

— Едно и също е. Онова, което се случи с нас, е косвено свързано с правилата в града. Ако не беше член на гилдия, още можехме да живеем заедно.

— Има ли някакъв шанс…?

— Ти искаш ли го?

— Не съм сигурен — отвърнах.

— Невъзможно е. Поне за мен. Не бих могла да се примиря с онова, в което вярвам, с твоя начин на живот. Опитахме се и това ни раздели. Както и да е, сега живея с…

— Знам.

Тя ме погледна и усетих отчуждението й.

— В нищо ли не вярваш, Хелуърд? — попита тя.

— Само в това, че системата на гилдиите, с всичките й несъвършенства, е логична.

— И искаш пак да заживеем заедно — всеки със своите убеждения? Няма да стане.