Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Според предложението трябва да се състави график за непрекъснатото му изтегляне. Това щяло да изисква по-добър контакт с Гилдията, отговаряща за железопътните линии, а рискът от скъсани кабели може би щял да нарасне. Но той твърдеше, че след изгарянето на моста ще имаме недостиг на така ценните запаси от релси и градът ще трябва да се изтегля на по-къси разстояния. Предложението на Гилдията за тракция беше северно от града да се полагат по-къси участъци от железопътната линия, а лебедките да работят непрекъснато. Периодично те щяха да бъдат спирани за основен ремонт и тъй като наклоните на бъдещата територия бяха до голяма степен благоприятни за нас, бихме могли да придвижваме града с достатъчно голяма скорост, за да се върнем при оптимума в рамките на двайсет-двайсет и пет мили от изтеклото време.

Малко бяха против този план, въпреки че председателят поиска подробен доклад. Резултатът от гласуването беше девет гласа „за”, шест — „против”. Когато докладът бъдеше представен, градът щеше да премине в непрекъснат ход веднага, щом е възможно.

ТРЯБВАШЕ ДА НАПУСНА ГРАДА за проучвателна мисия на север. Сутринта ме отзоваха от работата ми по железопътните линии и Клаузвиц ми даде инструкции. Щях да тръгна на следващия ден и да пропътувам двайсет и пет мили на север от оптимума, след което да се върна и да докладвам за характера на терена и местоположението на различните селища. Можех да избирам дали да работя сам или с друг член от Гилдията на изследователите на бъдещето. Като си спомних за новото си приятелство с Блейн, помолих да отида заедно с него и ми разрешиха.

Нямах търпение да тръгна. Не се чувствах длъжен да продължавам с физическия труд по железопътните линии. Мъжете, които никога не бяха излизали извън града, работеха добре в екип и напредвахме много по-бързо, отколкото когато наемахме местна работна ръка.

Последната атака на местните сега ни изглеждаше много далечна и духът беше висок. Стигнахме дефилето благополучно и пред нас се разкри дълъг склон, който се спускаше през долината. Времето беше хубаво и всички имаха големи надежди.

Вечерта се върнах в града. Реших да обсъдя проучвателната мисия с Блейн и да прекарам нощта в помещенията на Изследователите на бъдещето. Щяхме да сме готови за тръгване на разсъмване.

Докато вървях по коридорите, видях Виктория.

Тя работеше сама в малък офис, пълен с купчини хартии. Влязох и затворих вратата.

— А, ти ли си — измърмори тя.

— Нещо против?

— Имам много работа.

— И аз.

— Тогава ме остави на мира и продължавай да си я вършиш.

— Не — казах аз. — Искам да поговорим.

— Някой друг път.

— Не можеш вечно да ме избягваш.

— Вече не съм длъжна да говоря с теб — каза тя.

Взех писалката от ръката й и я хвърлих. На пода се пръснаха листа и тя се стресна.

— Какво стана, Виктория? Защо не ме дочака?

Тя гледаше в хартиите по земята и не отговаряше.

— Хайде… кажи ми.

— Беше толкова отдавна. Още ли има значение за теб?

— Да.

Сега тя отвърна на погледа ми. Беше се променила много, изглеждаше остаряла. Видимо по-уверена, приличаше повече на жена… но аз разпознах характерния начин, по който държеше главата си, как стискаше ръцете си: в полусвит юмрук, като изпъваше два пръста, а другите сочеха навътре.

— Хелуърд, съжалявам, ако си бил наранен, но и на мен ми дойде много. Това достатъчно ли е?

— Знаеш, че не е. Ами всички онези неща, за които си говорехме?

— Например?

— Лични неща, интимни.

— Клетвата ти е на сигурно място… не се тревожи.

— Дори не мислех за нея — казах аз. — Говоря за другите неща, за теб и мен?

— Нашата любов?

Потрепнах.

— Да.

— И това беше много отдавна. — Може би тя беше забелязала реакцията ми, защото изведнъж омекна. — Съжалявам, не исках да съм груба.

— Говори каквото искаш.

— Не… просто не очаквах да те видя. Нямаше те толкова дълго време! Можеше да си мъртъв и никой не ми казваше нищо.

— Ти попита ли някого?

— Шефа ти. Клаузвиц. Каза ми единствено, че си напуснал града.

— Но нали ти казах къде отивам. Казах ти, че трябва да отида на юг от града.

— И каза, че ще се върнеш след няколко мили.

— Знам — отвърнах аз. — Сбърках.

— Какво стана?

— Аз… забавих се. — Дори не знаех как да й обясня.

— И това е всичко. Забавил си се?

— Оказа се много по-надалеч, отколкото си мислех.

Тя започна безцелно да рови из хартиите, като се опитваше да ги подреди.