Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Обмисли ли го вече внимателно? Има още нещо. Мислил ли си за повърхнината?

— Изследовател на бъдещето Дентън ми обясняваше. Каза, че била голяма.

— Не просто голяма… — отбеляза Блейн, — а безкрайно голяма. На север от града повърхността се извива нагоре в почти вертикална посока, но никога не става напълно отвесна. Южно от града тя става почти хоризонтална, но не съвсем. Светът, със своя безкраен радиус, се върти около оста си с безкрайна скорост.

Той съобщи този факт без да влага емоции и с безизразно лице.

— Шегуваш се — казах аз.

— Не, не се шегувам. Напълно сериозен съм. Там, където сме ние, близо до оптимума, последиците от въртенето са същите, каквито биха били на планетата Земя. По-далеч на юг, въпреки че ъгловата скорост е идентична, скоростта се увеличава. Когато беше в миналото, усети ли центробежната сила?

— Да.

— Ако беше отишъл по-далеч, сега нямаше да си тук, за да си го спомниш. Тази сила е съвсем истинска.

— Казаха ми — заобяснявах аз, — че нищо не може да се движи по-бързо от скоростта на светлината.

— Вярно е. Няма такова нещо. На теория обиколката на света е безкрайно дълга и той се движи с безкрайно голяма скорост. Но има или се смята, че има точка, в която материята престава да съществува и тя служи като ефективна окръжност. Тази точка се намира там, където въртенето на света придава на материята скорост, равна на тази на светлината.

— Значи скоростта не е безкрайна.

— Не съвсем. Но е страшно голяма. Виж слънцето.

— Виждал съм го — отвърнах аз. — Често.

— С него е същото. Ако не се въртеше, то щеше да' е безкрайно голямо, това е истината.

— Дори и да е така, то не е чак толкова голямо. Как може да има място за повече от един обект с безкрайно големи размери? — попитах аз.

— Има отговор и за това. Няма да ти хареса. Отиди в библиотеката и намери някоя книга по астрономия. Няма значение коя. Всички те са от планетата Земя, така че ще откриеш едни и същи твърдения. Ако сега бяхме на планетата Земя, щяхме да живеем в безгранична вселена, изпълнена с определен брой големи тела с пределен размер. Тук властва вселената: ние живеем в огромна вселена, която обаче има край и въпреки това е изпълнена с определен брой тела с безкрайна големина.

— В това няма никакъв смисъл.

— Знам — каза Блейн. — Казах ти, че няма да ти хареса.

— Къде се намираме?

— Никой не знае.

— Къде е планетата Земя?

— И това никой не знае.

— В миналото се случи нещо странно — казах аз. — Бях с три момичета. Докато вървяхме на юг, телата им се промениха. Те…

— Видя ли някой в бъдещето?

— Не, ние… избягвахме селата.

— На север от оптимума местните хора се променят физически. Стават много високи и слаби. Колкото по на север отиваме, толкова повече физическите фактори се променят.

— Бях само на около петнайсет мили на север.

— Тогава вероятно не си забелязал нищо особено. На трийсет и пет мили северно от оптимума всичко става много странно.

— Защо се движи повърхността? — попитах след известно време.

— Не съм сигурен — отговори Блейн.

— А някой знае ли?

— Не.

— Накъде се движи?

— Ще е по-добре да попиташ — отбеляза Блейн, — откъде се отдалечава?

— Ти знаеш ли?

— Според Дистейн движението на повърхността е циклично. В Директивата си пише, че на северния полюс земята всъщност е неподвижна. На юг от него тя се движи много бавно към екватора. Колкото повече се приближава към екватора, толкова по-бързо започва да се движи както под ъгъл, заради въртенето, така и в права линия. В най-отдалечения край тя се движи в две посоки едновременно с безкрайна скорост.

Погледнах го с учудване и успях само да кажа:

— Но…

— Почакай… не съм свършил. Светът има и южна част. Ако той беше сфера, щяхме да я наричаме полукълбо, но Дистейн е възприел понятието за по-лесно. В северното полукълбо важи обратното. Тоест, земята се движи от екватора към южния полюс, като постоянно намалява скоростта си. На южния полюс тя отново е неподвижна.

— Пак не ми каза откъде се отдалечава земята.

— Дистейн предполага, че северният и южният полюс са идентични. С други думи, след като дадена точка от повърхността достигне южния полюс, тя се появява и на северния.

— Това е невъзможно!

— Не и според Дистейн. Той твърди, че светът е оформен като пространствена хипербола; тоест, всички граници са безкрайни. Ако можеш да си го представиш, границите придобиват характеристиките на противоположната им величина. Безкрайно отрицателното става безкрайно положително и обратно.