Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Спомних си за един период от последните ми няколко мили в училището, когато учителят ни беше въвел в света на висшата математика. Всичките й аспекти бяха предизвиквали една и съща реакция у мен — не проявявах никакъв интерес и не постигнах особен успех — и това по-нататъшно развитие на абстрактните понятия не обещаваше нещо по-различно.

Обучението обхващаше дял от висшата математика, познат като зависими променливи величини. Именно графиките бяха събудили спомена: винаги съм имал умерен талант да рисувам и за няколко дни ми беше станало интересно. Интересът ми умря почти моментално, когато открих, че графиките не са самоцелни, а се чертаят, за да научим повече за зависимата променлива величина, а аз не знаех какво е зависима променлива величина.

Една графика, която ме затрудни особено, беше обсъждана в големи подробности.

Тя изобразяваше кривата на уравнение, в което едната величина се представяше като реципрочна или обратна на другата. Графиката представляваше хипербола. Едната й част беше начертана в положителния квадрант, другата в отрицателния.

Всеки край на кривата беше с безкрайна величина, едновременно положителна и отрицателна.

Учителят беше обяснил какво би станало, ако завъртим тази графика около една от осите й. Нито разбрах защо трябва да се чертаят графики, нито че биха могли да се въртят и отново се бях пренесъл във фантазиите си. Но все пак забелязах, че учителят беше нарисувал върху голямо парче картон на какво щеше да заприлича твърдото тяло, ако бъде завъртяно по този начин.

Резултатът беше обект със странна форма: дисковидно триизмерно тяло с безкраен радиус и с две хиперболични остриета над и под диска, всяко от които се стесняваше в посока на безкрайно далечна точка.

Това беше математическа абстракция и по онова време не ми се беше видяла особена интересна.

Но тази математическа невъзможност не ни беше преподавана без причина и учителят имаше основания да се опита да ни я нарисува. По заобиколния начин, по който ни се преподаваше всичко, в онзи ден аз бях видял формата на света, в който живеех.

С ДЕНТЪН ЯЗДЕХМЕ през гората в подножието на веригата хълмове, а пред нас се разстилаше дефилето.

Неволно дръпнах юздите и спрях коня.

— Градът! — извиках аз. — Къде е?

— Струва ми се, все още край реката.

— Тогава сигурно е унищожен!

Не можеше да има друго обяснение. Ако градът не се беше придвижил през тези трийсет дни, само нова атака би могла да го забави. Досега трябваше да е стигнал дефилето.

Дентън ме наблюдаваше с развеселено изражение.

— За пръв път ли си толкова далеч на север от оптимума? — попита той.

— Да.

— Но нали си бил в миналото. Какво стана, когато се върна в града?

— Беше атакуван — отвърнах аз.

— Да, но колко време беше изминало?

— Повече от седемдесет мили.

— Това повече ли беше, отколкото очакваше?

— Да. Мислех, че ме е нямало едва няколко дни, една-две мили във времето.

— Добре. — Дентън потегли и аз го последвах. — Обратното е вярно, ако вървиш на север от оптимума.

— Какво искаш да кажеш?

— Никой ли не ти е говорил за субективните величини на времето? — Озадаченото ми изражение отговори на въпроса му. — Ако отидеш на юг от оптимума, субективното време се забавя. Колкото по на юг отиваш, толкова по-бавно тече времето. В града времето тече горе-долу нормално, когато той е близо до оптимума и затова, когато се връщаш от миналото, ти се струва, че той се е придвижил много по-надалеч, отколкото е възможно.

— Но ние бяхме на север.

— Да, и ефектът е обратен. Докато яздим на север, нашето субективно време се ускорява и ни се струва, че градът изобщо не се е придвижил. От опит мога да ти кажа, че там са изминали около четири дни, откакто ни няма. В момента е по-трудно да се прецени, тъй като самият град е по-далеч на юг от оптимума, отколкото е нормално.

Няколко минути не казах нищо, като се опитвах да схвана идеята.

— Значи, ако градът можеше да се придвижи на север от оптимума, нямаше да се налага да изминава толкова много мили. Би могъл да спре.

— Не. Той трябва винаги да се движи.

— Но ако на мястото, където бяхме, времето тече по-бавно, градът би имал полза да се озове там.

— Не — повтори той. — Разликата в субективното усещане за време е относителна.

— Не разбирам — промърморих откровено.

Сега яздехме през долината към дефилето. Скоро щяхме да видим града, ако той наистина беше там, където предвиждаше Дентън.