Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Изведнъж видях прилика между нашия начин на живот и техния. Градът, без съмнение, беше в положение на война заради ситуацията с наемните работници, а тя на свой ред — резултат от нашата система за разменна търговия. Ние не ги експлоатирахме, защото бяхме богати, но пък имахме излишък от ресурси, които не достигаха на планетата Земя: храна, горива, суровини. Ние страдахме от недостиг на работна ръка и плащахме за нея с излишните си ресурси.

Процесът следваше обратната посока, но резултатът беше същият.

Следвайки тази логика, разбрах, че изучаването на историята на планетата Земя беше подготвило онези, които щяха да станат членове на Гилдията за разменна търговия, но този факт не ме отведе по-далеч в търсенето ми на истината. Историята започваше и свършваше на планетата Земя, без да се споменава как се е появил градът на този свят, нито как е бил построен, кои са основателите му и откъде са дошли.

Умишлен пропуск? Или забравени знания?

Вероятно мнозина членове на гилдии са се опитвали да намерят логични отговори на тези въпроси, но доколкото знаех, те оставаха скрити някъде в града или съществуваше общоприета хипотеза, която още не бях открил. Самият аз възприех системата на гилдиите като нещо съвсем естествено. Оцеляването в този свят беше въпрос на инициатива: в голям мащаб, като теглим града на север, далеч от онази зона на удивително изкривяване зад нас, а в личен план — като си създам начина на живот, който искам. Изследовател на бъдещето Дентън беше самостоятелен човек, както и повечето други, които познавах. Исках да стана като тях и да разбирам нещата самостоятелно. Сигурно можех да споделя мислите си с Дентън, но реших да не го правя.

Пътуването на север беше бавно. Не поехме право на север, а се отклонявахме много пъти на изток и запад. От време на време Дентън измерваше положението ни спрямо оптимума и във всеки един момент се намирахме на не повече от петнайсет мили северно от него.

Попитах го дали има някаква причина, поради която не трябва да отидем по-далеч на север от оптимума.

— Обикновено стигаме толкова на север, колкото можем — отвърна той. — Но ситуацията в града е извънредна. Налага се да търсим не само най-лесния маршрут на север, но и терен, който ще ни позволи да се защитим най-добре.

Картата, която съставяхме, ставаше все по-пълна и детайлна с всеки изминал ден. Дентън ми позволяваше да работя с оборудването винаги, когато пожелаех и не след дълго станах експерт като него. Научих се как да триангулирам с геодезичния измервателен уред, как да измервам надморската височина на хълмовете и как да изчислявам разстоянието, на което се намирахме северно или южно от оптимума. Все повече ми харесваше да работя с камерата, но се мъчех да сдържам ентусиазма си, за да не хабя батериите.

Чувствах се спокойно и удобно далеч от напрежението на града и открих, че Дентън, въпреки дългите си периоди на мълчание, е дружелюбен и интелигентен човек.

Загубих представа за изминалите дни, но със сигурност бяха поне двайсет. Дентън с нищо не показваше някакво желание да се връща.

Стигнахме малко селище, сгушено в една долина. Не се приближихме. Дентън просто го отбеляза на картата с груба преценка на населението.

Местността беше потънала в свежа растителност, необичайна за мен. Слънцето продължаваше да грее силно. Тук валеше по-често, обикновено през нощта, и имаше много поточета и реки.

Без да коментира, Дентън отбелязваше всички особености на терена, дело на природата или човека, които биха затруднили преминаването на града или биха били подходящи за конкретните му нужди. Не беше работа на Изследователите на бъдещето да вземат решения за маршрута, по който щеше да поеме градът; нашата задача беше само да определим реалния характер на терена.

Атмосферата беше спокойна и се наслаждавахме на красивата природа. Знаех, че градът ще премине оттук през следващите няколко мили, без изобщо някой да забележи всичко това. В естетическо отношение тази потънала в зеленина местност c безоблачно небе би му въздействала по същия начин като пустиня с пясъчна буря.

През часовете, когато не бях ангажиран с рутинните ни задължения, се отдавах на размишления. Не можех да забравя онова зрелищно проявление на света, в който съществуваме. Трябваше да има нещо, някъде в онези дълги години на досадно обучение, което подсъзнателно ме беше подготвило за тази гледка. Ние живеем според нещата, които приемаме за даденост. Ако приемеш, че светът, през който пътувахме, е като всеки друг, можеше ли образованието да те подготви за момента, в който представата ти за него ще се преобърне на сто и осемдесет градуса?