Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Трудно намерих пътя към зоната на гилдиите от първа степен. Вътрешността на града беше много променена.

Навсякъде имаше хора, шумотевица и мръсотия. На всяко свободно място имаше поставени резервни легла. Дори и в някои от коридорите лежаха мъже, ранени по време на битката навън. Няколко стени и прегради бяха демонтирани, а пред района на гилдиите от първа степен, там, където преди имаше приятно обзаведени помещения за почивка за членовете на гилдиите, сега беше разположена резервна кухня.

Миризмата на изгоряло дърво се усещаше навсякъде.

Знаех, че градът е изправен пред фундаментална промяна. Усещах как старата структура на гилдиите рухва. Ролята на много хора вече се беше изменила; докато работех с екипите, които монтираха и поддържаха железопътните линии, бях срещнал мъже, които за първи път излизаха извън града, мъже, които до атаките бяха работили в завода за синтетични храни, в образованието или във вътрешната администрация. Набирането на работна ръка сред местните жители вече беше невъзможно и се налагаше мобилизирането на всички жители за придвижването на града. Нямах представа защо Клаузвиц ме вика точно в този.

В стаята на Изследователите на бъдещето нямаше и следа от него, затова изчаках известно време. След половин час него още го нямаше и тъй като знаех, че навън ще съм по-полезен, излязох и си тръгнах.

В коридора срещнах Изследовател на бъдещето Дентън.

— Ти си Изследовател на бъдещето Ман, нали?

— Да.

— Напускаме града. Готов ли си?

— Трябваше да се видя с Изследовател на бъдещето Клаузвиц.

— Точно така. Той ме изпрати. Можеш ли да яздиш?

Бях забравил за конете, докато бях далеч от града.

— Да.

— Добре. Ще се срещнем при конюшните след час.

Той влезе в стаята на Изследователите на бъдещето.

Имах на разположение цял един час и осъзнах, че не знам какво да правя, нито кого да видя. Вече нямах никакви връзки с града. Дори спомените ми за неговия облик се бяха изкривили заради щетите, които беше понесъл.

Спуснах се към задната част, за да видя до каква степен беше повредено училището. Почти цялата надстройка беше изгоряла и срутена, а там, където живееха децата, беше останала единствено голата стомана, служеща за основа на града. Оттам се виждаше другата страна на реката, където се беше разиграло нападението. Чудех се дали местните ще направят нов опит. По моя преценка ги бяхме надвили, но ако тяхната враждебност продължаваше, може би те щяха да се организират и да нападнат отново.

Едва сега осъзнах колко уязвим е градът. Той не беше проектиран да отблъсква атаки, движеше се бавно, тромаво, беше построен от лесно възпламеними материали. Всичките му най-слаби места — железопътните линии, кабелите, дървената надстройка — бяха достъпни за нападение.

Чудех се дали местните жители разбират колко лесно биха могли да го унищожат. Всичко, което трябваше да направят, беше да извадят от строя движещите го сили за постоянно, после само да седят и да гледат как притеглянето го отнася бавно на юг.

Разсъждавах върху това известно време. Струваше ми се, че местните хора не знаеха кои са слабостите на града и неговите обитатели заради липсата на информация. Доколкото можех да преценя, странната трансформация, която беше сполетяла трите момичета в миналото, лично за тях не представляваше никаква промяна.

Тук, близо до оптимума, местните хора не бяха изложени на деформация — или претърпяваха само незабележими промени — и затова разликата не можеше да се долови.

Само ако успееха, дори и не умишлено, да забавят града и той да отиде толкова на юг, че никога повече да не потегли напред, те щяха да видят ефекта, който действията им щяха да имат върху него и жителите му.

Най-вероятно, градът щеше да се натъкне на труднопроходим терен; хълмът северно от нас вероятно не беше единственият в този район. Как изобщо се надявахме, че ще се доближим до оптимума?

Но засега градът беше в относителна безопасност. Граничещ от едната страна с реката, а от другата с възвишение, което не предлагаше никакво прикритие за нападателите, той беше заел добро стратегическо положение, докато чакаше да се положи железният път.

Зачудих се, дали имам време да сменя дрехите си, тъй като работех и спях с едни и същи от много време. Тази мисъл неизбежно ми напомни за Виктория и как се беше намръщила при вида на униформата ми след десет дни в нея извън града.

Надявах се, че няма да се срещнем.