Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Там има ли хора?

— Малко… не много. Имаше много щети. Не знам какво се е случило, но по-голямата част изглеждаше изоставена. Не останах дълго, защото не исках да ме видят. Но гледката е красива… с всички онези сгради.

— Можем ли да отидем там?

— Не… по-добре да стоим настрана. Има много местни жители. Там става нещо, ситуацията се променя. Те са по-добре организирани, имат комуникации. В миналото, когато градът минавал покрай някое село, често ние сме били първите хора, дошли отвън, които местните жители виждали от дълго време. Но от нещата, които ми казаха момичетата, останах с впечатлението, че това вероятно вече не е така. За града се носят слухове… и местните не ни обичат. Никога не са ни обичали, но на малки групи те бяха слаби. Сега си мисля, че искат да унищожат града.

— Затова се обличат като чираци — отбеляза Хелуърд, като все още не разбираше какви сериозни неща му казва Джейз.

— Това е само малка част от проблема. Те убиват чираци и взимат дрехите им, за да им е по-лесно да убиват други. Но ако решат да нападнат града, то ще е, когато бъдат добре организирани и решени да го направят.

— Не мога да повярвам, че биха могли да представляват опасност за нас.

— Може би не… но ти си извадил късмет.

На сутринта те се отправиха на път рано и изминаха голямо разстояние. Вървяха през целия ден, като спираха за малко. Следите, оставени от железопътните линии, се бяха върнали към нормалните размери и мисълта, че градът не би могъл да е на повече от няколко мили пред тях, ги караше да бързат повече.

В ранния следобед железопътната линия започна да лъкатуши покрай един хълм и когато стигнаха билото му, видяха пред себе си града, застанал неподвижно в широка долина.

Спряха и се вгледаха в него.

Беше се променил.

Нещо в него накара Хелуърд да се затича напред, като се спусна бързо по хълма.

От тази височина можеха да видят обичайното оживление около града: зад него четири бригади изваждаха релсите, а отпред един по-голям екип забиваше стълбове в реката, която в момента препречваше пътя. Но формата му се беше променила. Задният отсек беше деформиран и опушен.

Сега пазителите на реда бяха повече — те спряха Джейз и Хелуърд и провериха самоличността им. Те се ядосаха, че ги бавят излишно, защото беше ясно, че градът е сполетян от огромно бедствие. Докато чакаха да получат разрешение от вътрешността на града, Джейз научи от пазителя на реда, който стоеше на пост, че е имало две нападения от наемните работници. Второто било по-сериозно от първото. Двайсет и трима пазители на реда били убити; вътре в града продължаваха да броят телата на жертвите.

Вълнението от завръщането им се изпари мигновено от гледката, която се разкри пред очите им. Когато разрешителното пристигна, Хелуърд и Джейз продължиха пътя си мълчаливо.

Училището беше сринато до основи и имаше загинали деца. Вътре в града ставаха още повече промени. Последиците от тях бяха ужасяващи, но Хелуърд не можеше да реагира толкова бързо. Можеше само да ги отбележи, след което се опита да не мисли за това, докато външното напрежение не се уталожи.

Научи и за смъртта на баща си. Само няколко часа след като Хелуърд беше напуснал града, той беше получил сърдечен удар. Клаузвиц му съобщи новината и пак той му каза, че чиракуването му е свършило.

Виктория беше родила дете — момче — но то било сред загиналите по време на нападението.

Тя беше подписала формуляр, с който обявила брака им за приключен. Живеела с друг мъж и отново била бременна.

Имаше и още нещо, свързано с всички тези събития, макар и трудно да го проумее: от централния календар Хелуърд научи, че докато го е нямало, градът се е придвижил с общо седемдесет и три мили, но дори при това положение е осем мили зад оптимума. Според субективната му представа за време, беше отсъствал по-малко от три мили.

Той прие всичко това. Шокът щеше да дойде по-късно. Междувременно ги очакваше още едно нападение.

ДОЛИНАТА БЕШЕ ПОТЪНАЛА в мрак и тишина. Видях от северната страна на реката да проблясва два пъти червена светлина, после спря.

Секунди по-късно чух от вътрешността на града стърженето на барабаните на лебедките и градът започна да се придвижва напред. Звукът отекна в долината.

Заедно с трийсетина други мъже лежах в храсталака, обрасъл по склона на хълма. Прекосяването на реката беше изключително важно и временно бях прехвърлен към Пазителите на реда. Всеки момент се очакваше трета атака — надявахме се, че ако градът успее да стигне до северния бряг на реката, ще е в състояние да се отбранява достатъчно дълго, за да може железопътните линии да бъдат положени поне до най-високата точка на прохода през планините на север. Веднъж стигнал там, той пак можеше да се отбранява през следващата фаза от полагането на линиите.