Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Болен си… какво е станало?

— Добре съм. Имате ли храна?

— Изпий това.

Подадоха му манерка с вода и Хелуърд отпи. Вкусът на водата беше различен: беше престояла и блудкава, градска вода.

— Можеш ли да станеш?

С известна помощ Хелуърд се изправи на крака и заедно се отдалечиха от железопътната линия към мястото, където имаше няколко храста. Хелуърд седна на земята, а младият мъж отвори раницата си. С трепет той видя, че раницата е същата като неговата.

— Познавам ли те? — попита той.

— Чирак Келън Ли-Чен.

Ли-Чен! Спомняше си го от училището.

— Аз съм Хелуърд Ман.

Келън Ли-Чен отвори пакет суха храна и добави малко вода. Скоро пред него стоеше познатата порция сивкава каша и Хелуърд започна да я яде с ентусиазъм, какъвто не си спомняше да е изпитвал досега.

Няколко метра по-назад стояха и чакаха две момичета.

— Отивате в миналото — отбеляза той между две хапки.

— Да.

— Оттам се връщам

— И какво има там?

Изведнъж Хелуърд си спомни, че беше срещнал Торолд Пелъм при почти същите обстоятелства.

— Вече си в миналото — каза той. — Не го ли усещаш?

Келън поклати шава отрицателно.

— Какво имаш предвид? — попита той.

Хелуърд имаше предвид притеглянето на юг което сега беше доловимо, но продължаваше да се усеща, докато вървеше. Той разбра, че Келън вероятно още не го е забелязал. Ако човек не го е изпитвал с цялата му сила, то не се поддаваше на описание.

— Не може да се опише с думи — отвърна Хелуърд. — Върни се от миналото и сам ще видиш.

Хелуърд хвърли поглед към момичетата. Те седяха на земята, нарочно обърнали гръб на мъжете. Не можа да се сдържи да не се усмихне вътрешно.

— Келън, на какво разстояние оттук е градът?

— На няколко мили назад. Около пет.

Пет мили! Значи вече трябва да беше застигнал оптимума.

— Можеш ли да ми дадеш някаква храна? Съвсем малко… да ми стигне само докато се върна в града.

— Разбира се.

Келън взе четири пакета и му ги подаде. Хелуърд ги погледна, после върна три от тях.

— Един ще е достатъчен. Ще имаш нужда от останалите.

— Няма да ходя надалеч — отвърна Келън.

— Знам… но пак ще ти потрябват. — Отново погледна другия чирак. — Кога напусна училището, Келън?

— Преди около петнайсет мили.

Но Келън беше много по-млад от него. Спомняше си го ясно: Келън беше два класа след него в училището. Явно сега набираха чираци на много по-малка възраст. Но Келън изглеждаше зрял и доста пълен. Тялото му не приличаше на младежко.

— На колко мили си? — попита Хелуърд.

— Шестстотин шейсет и пет.

Не можеше да бъде… той беше поне с петдесет мили по-млад от Хелуърд, който по собствените му изчисления беше на шестстотин и седемдесет мили.

— Работил ли си по железопътните линии?

— Да: много тежка работа.

— Знам. Градът как успя да се придвижи толкова бързо?

— Бързо ли? Случихме на лош период. Трябваше да прекосим една река, а в момента ни забавя хълмиста местност. Не успяхме да изминем много. Когато тръгвах, градът беше на шест мили зад оптимума.

— Шест мили! Значи оптимумът е започнал да се движи по-бързо?

— Доколкото знам, не. — Келън погледна към момичетата. — Мисля, че вече трябва да тръгвам. Ти добре ли си?

— Да. Разбираш ли се с тях?

Келън се засмя.

— Не е зле — отвърна той. — Има езикова бариера, но си мисля, че можем да намерим някакъв общ език.

Хелуърд се разсмя и отново си спомни за Пелъм.

— Направи го скоро — каза той. — По-късно става трудно.

Келън Ли-Чен го зяпна за момент, после се изправи.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — отвърна той. Ли-Чен се върна при момичетата, които започнаха да се оплакват шумно, когато разбраха, че почивката им ще бъде толкова кратка. Докато минаваха покрай него, Хелуърд видя, че едната от тях беше разкопчала ризата си до долу и я беше завързала на възел.

С храната, която му даде Келън, Хелуърд беше сигурен, че ще стигне до града без повече проблеми. Още пет мили бяха нищо в сравнение с разстоянието, което беше изминал и той нямаше търпение да стигне града преди падането на нощта. Природата около него сега беше напълно непозната: независимо от казаното от Келън, определено му се струваше, че градът трябва доста да е напреднал по време на отсъствието му.

Вечерта наближаваше, а от града все още нямаше и следа.

Единственият обнадеждаващ знак беше, че сега следите, оставени от траверсите, бяха с по-нормални размери; следващия път, когато Хелуърд спря, за да пие вода, измери най-близкия изкоп и прецени, че е дълъг около шест метра.