Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Той беше микрокосмос на града: и също, като него не можеше да си позволи почивка.

Накрая умората надви, той се просна на коравата земя и заспа.

Събуди се при изгрев-слънце и първата му мисъл беше за притеглянето от юг. Разтревожен, той скочи на крака и изпробва равновесието си: притеглянето беше налице, но не по-силно от последния път.

Погледна на юг.

Колкото и невероятно да му се струваше, планините си бяха там.

Не можеше да е истина. Той ги беше видял, беше почувствал как се смаляват и изчезват. И сега те си бяха на мястото: стръмни, с неправилна форма, покрити със сняг.

Хелуърд намери раницата си и провери съдържанието й. Беше загубил въжето и куката, а повечето неща от екипировката бяха останали при момичетата, когато ги напусна, но все още имаше манерка с вода, спален чувал и няколко пакета суха храна. Щеше да му е достатъчно, за да преживее известно време.

Хапна малко и после метна раницата на гърба си.

Вдигна поглед към слънцето, този път твърдо решен да не бърка посоката.

Тръгна на юг към планините.

Притеглянето бавно се засилваше и го дърпаше напред. Планините, като че ли почнаха да се смаляват. Пръстта, върху която стъпваше, стана по-твърда, а теренът отново беше осеян с разтопени напречни слоеве.

Над главата му слънцето се движеше по-бързо, отколкото имаше право.

Борейки се с притеглянето, Хелуърд спря, когато видя, че планините са само вълнообразна редица от ниски хълмове.

Не беше екипиран, за да продължи нататък. Обърна се и тръгна на север. Час по-късно се спусна нощта.

Продължи да върви в мрака, докато усети, че притеглянето отслабва и спря за почивка.

На разсъмване, планините се виждаха ясно… и приличаха на планини.

Не направи опит да тръгне, а изчака. С напредването на деня се покачваше и претеглянето. Движението на земната повърхност го носеше на юг към планините… и докато наблюдаваше и чакаше, видя как те бавно се разтягат настрани.

Премести лагера, придвижвайки се на север преди падането на нощта. Беше видял достатъчно; време беше да се върне в града.

Кой знае защо тази мисъл го разтревожи. Дали трябваше да разкаже за случилото се?

За много неща той дори не беше сигурен, че са му се случили, а още по-малко беше в състояние да свърже онова, което беше видял и почувствал, и да го опише разбираемо на някой друг.

В основата на всичко беше смайващата гледка на разтягащия се пред него свят. Дали някой някога е ставал свидетел на подобно явление? Как би могъл умът да добие представа за нещо, което погледът не можеше да обхване в пълнота? На ляво и на дясно — и доколкото самият той знаеше, на юг от него — повърхността на света се простираше сякаш до безкрая. Само на север, право на север, съществуваше някаква определена форма: онази извиваща се, възвисяваща се островърха планинска верига, чиито високи върхове не се виждаха.

Също като слънцето, също като луната. И доколкото самият той знаеше, също като всяко тяло във видимата вселена.

Трите момичета: как би могъл да докладва, че ги е съпроводил невредими до селото им, когато те бяха преминали в състояние, в което той не можеше нито да общува с тях, нито дори да ги вижда? Те бяха отишли в свой собствен свят, напълно непознат за него.

Бебето: какво беше станало с него? То очевидно беше родено в града, защото също като него не беше засегнато от деформациите, които настъпваха навсякъде около тях, и вероятно беше изоставено от Росарио… и може би вече мъртво. Но Дори и да беше все още живо, движението на повърхността щеше да го отнесе на юг към онази зона на притегляне, където нямаше да оцелее.

Потънал в такива мисли, Хелуърд продължи да върви, без повече да обръща внимание на заобикалящата го природа. Едва когато спря, за да пие вода, той се огледа наоколо и с учудване, осъзна, че разпознава местността.

Това беше скалистият терен на север от пропастта, където беше построен мостът.

Отпи няколко глътки вода, после се върна назад по стъпките си. За да намери обратния път към града, трябваше да открие отново железопътните линии, а нямаше по-добър ориентир от площадката, където беше построен мостът.

Натъкна се на поток, който явно прекосил без да е забелязал. Тръгна по течението му, като се чудеше дали има някаква вероятност това да е същият поток, защото сега приличаше на ручейче. След известно време бреговете на потока станаха по-стръмни и неравни, но нямаше и следа от пропастта.

Хелуърд се покатери с мъка по брега и тръгна срещу течението. Макар да му бе познат до болка, потокът изглеждаше по-широк и деформиран, и можеше да е абсолютно друг поток.